Почина голямата българска актриса Емилия Радева, съобщиха от Театър "Българска армия". На 23 май тя щеше да навърши 91 г. Родена е в Радомир. Завършва ВИТИЗ в класа на Боян Дановски през 1955 г. и изиграва много любими на публиката роли в театъра и киното. В творческата й съдба оставят следи поетът Николай Лилиев, преподаватели и режисьори като Масалитинов, Боян Дановски, Кръстьо Мирски и др.
"Мама си отиде, мама напусна този прекрасен свят и половина от моята душа отлетя с нея! Бях до нея, отиде си освободена от болки и мъки, в светлината на добротата, любовта и изкуството, които сътвори на тази земя, за мен и за всички вас, приятели и почитатели! Обичам те и ще те обичам до последния си дъх!", написа във Фейсбук дъщерята на Емилия Радева и Любомир Димитров - Катерина Димитрова, също актриса, която в последните години живееше между България и Франция. Само преди 3 месеца от този свят си тръгна и най-добрата приятелка на Емилия - колежката й и нейна връстница Гинка Станчева.
По-възрастните зрители помнят Емилия Радева във филмите от 50-те години: " Ребро Адамово", "Легенда за любовта", "Сиромашка радост", а по-младите - от "Иконостасът", "Снаха", "Спомен за близначката", сериала "Дом за нашите деца". Носителка е на редица награди и отличия, между които орден "Стара планина". Издала е книгата "Недовършеният пъзел", а в навечерието на 80-ия си рожден ден и изповедта "Коя съм".
През 1958 г. Емилия Радева става част от трупата на театър "Българска армия", където преминава цялата й кариера и където създава десетки запомнящи се роли. Наричаха я "аристократката от народа" - момичето от Радомир, което се превръща в една от най-царствените български актриси. На сцената тя е Елизабет от „Мария Стюарт" на Фридрих Шилер, Жана д'Арк от „Света Йоана" на Джордж Бърнард Шоу, Фани Хорн от "Осъдени души" на Димитър Димов, претворява забележителни героини в "Последните" и "Дачници" от Максим Горки, в "Юнона и пауна" на Шон О'Кейси, "ыченик на дявола" на Бърнард Шоу и много други. Незабравими остават и превъплъщенията й в "Животът - това са две жени" от Стефан Цанев на сцената на Театър 199, както и в моноспектакъла "падение и изкупление" по новелата на Стефан Цвайг "24 часа от живота на една жена", който Радева игра години наред и на различни независими сцени.
През 2013 г. актрисата е удостоена с наградена с „Аскеер“ за цялостно творчество.
Почти до 90-ата си година голямата Емилия Радева играеше на сцената в проекти на формация "Артисти със сребро в косите". Една от последните й роли беше в спектакъла на Недялко Йорданов "Каквото - такова" в Народния театър "Иван Вазов", където си партнираше с други достолепни артисти от по-възрастното поколение като Жоржета Чакърова, Рут Рафаилова, Богдан Глишев и др.
Поклонението ще се състои на 16 май, вторник, от 13.30 ч. в храм "Свети Седмочисленици".
Спомняме си за нея с едно интервю на Мариана Енева с актрисата от архива на в. "Сега"
----
В киното лесно се играе, но за театъра трябва огромна практика
- Откъде тази любов към сцената? Сама ли избрахте своя път, или имаше някой в семейството ви, който се интересуваше от театър или кино?
- Не, нямаше. Рано останах без майка. Баща ми повторно не се е женил и така ние - най-голямата ми сестра на 15 години, аз, най-малката на 5 и между нас още една сестра и един брат, се отглеждахме сами. Баща ми беше много патриархален и много религиозен - това също е запазило семейството и нас като морал, като хора, които искат да се реализират. Едната ми кака стана милосърдна (навремето така им казваха) сестра, другата - основна учителка, аз - актриса, брат ми пък - военен, а като се пенсионира - бригадир в мините. Откъде тази любов ли? От детските игри - играли сме различни случки, преобличахме се, играехме на циркови акробати, гледах филми на екрана в родния ми Радомир. В читалището ни имаше самодеен театър. Там съм гледала няколко представления на местни самодейци, между които ми е направил впечатление Богомил Симеонов, който след това, мисля, завърши ВИТИЗ, а и в киното сме играли заедно. Обичах да си правя много снимки във фотоателието "Дагер", което беше в един от дюкяните на родната ми къща.
- Не е ли било малко рисковано във време, когато на актрисите не се гледаше с добро око, а киното едва-едва прохождаше?
- Това изобщо не ме е притеснявало. По-възрастното поколение така е мислело, но аз си го чувствах като професия! Имаше си и театрално училище за подготовка на актьори и актриси. Така започнах - в театрално училище, то стана Висш театрален институт и го завърших със Сарафовска стипендия. И после по разпределение - в Пловдив. Там имаше обществен дебат за екранизацията по романа на Достоевски "Играчът", където си партнирах с Наум Шопов. От София дойде комисия от Театъра на армията да види спектакъла. Бях направила вече и два филма - "Ребро Адамово" и "Легенда за любовта", и ме назначиха. И след това се навъртяха 33 години в Театъра на армията.
- Какво ви даде увереност, че вашето място е на сцената и екрана?
- Актьорът, а и всеки специалист, трябва не само да си получи дипломата, а и да се изгражда. Аз съм се съмнявала по отношение на личния живот и начина на живот на актьорите въобще. Колегите се събираха до късно, дори и колежките пушеха, прекаляваха с алкохола. И съм имала някой път съмнения по отношение на атмосферата в гилдията, но съм ги преодоляла. Моят съпруг също много пушеше и си пийваше като всеки колега. Аз стоях малко встрани, не само че ми бяха чужди тия неща, но са ме смущавали и притеснявали, защото си мислех, че ние, актьорите, трябва непрекъснато да се доказваме на сцената. За мен актьорството е било работа, и то творческа работа. Изпадала съм в съмнения, особено преди художествени съвети и посещенията на критиците, които идваха да гледат наши постановки. Сега не знам дали това съществува и дали актьорите имат такива вълнения.
- В този ред на мисли какво отличава някогашните големи артисти от днешните? Като че ли няма такива знаменитости.
- Не съм съгласна. Както не съм съгласна и да виним младите. Има и сред днешните артисти от средното поколение, има и сред младите, да не споменавам имена, които са наследили от хубавите традиции на нашето поколение, както и ние сме наследили от предишното поколение. На нас едва в трети курс ни разрешаваха да играем в масовки в Народния театър. Това беше подготовка, школа, да се докоснеш до атмосферата на тия именити актьори. Аз съм играла в "Ромео и Жулиета" с Апостол Карамитев, Спас Джонев, Мила Павлова, Маргарита Дупаринова, Ирина Тасева. Първо, съществуваше едно страхопочитание, уважение, а това беше и стимул - да можеш да достигнеш до творчеството на такива прочути актьори и актриси, но постепенно. В киното е друго. Там лесно можеш да играеш, но в театъра трябва огромна практика!
- Какви качества трябва да притежава един актьор, за да бъде голям?
- По-добре казано, за да бъде истински. Първо, без талант не става, но той е даден отгоре, божа работа. Ако обаче тоя талант не го развиваш, не работиш, ако нямаш позиция да знаеш за какво практикуваш тази професия; лично ти какво искаш да кажеш от сцената или от екрана, няма да стане нищо. Разбираш, че има ограничения, които ти налага или материалът, или хората, с които работиш, но въпреки това трябва да устояваш. И да знаеш, че професията, с която си се заел, не може да бъде само развлекателна. Даже и в лековатото, в смешното, та дори и в леката комедия трябва да накараш зрителя да се замисли, да му достигнеш до душата. Тия са много тънки процеси и рецепта за тях няма. Всеки си има индивидуален подход.
- В киното и на сцената сте играли с много големи български актьори. Учили ли сте се от някого?
- Още във втория ми филм - "Легенда за любовта", играхме с Апостол Карамитев. Той беше непосредствен, но и много дисциплиниран актьор. На мен това ми допадаше, колкото и нескромно да звучи. Щото особено е важно с екранния си партньор дали се усещате, дали имате еднакви разбирания за отговорността към работата. Много беше естествен. След този филм ние често се срещахме по "Раковска" - той тръгнал за Народния, аз за Театъра на армията. И все ми казваше: "О, Емилийо, какво правиш? Хайде нещо друго да изиграем с тебе!". Аз боготворях неговата съпруга Маргарита Дупаринова, особено в "Снаха". И след години, когато ми предложиха да играя нейната роля, Юрталанката, в киното, това за мен беше голям страх. Много силно впечатление имах и беше немислимо каквото и да е да копирам от нея - това беше светотатство. И си казах: "Хайде, в киното по-скромно, по-друго е." Там пък изключителен образ направи Стефан Гецов.
- Леко ли съжителстват в семейството двама актьори, каквито бяхте със съпруга си Любомир Димитров?
- От една страна, това е много важно, защото ти разбираш другия. В една и съща професия сте и може да оправдаеш другия, когато не е в настроение, изнервен, предстои му премиера или когато пътува да снима. Ако той е зает в пиеса, аз снимам в киното, ако аз играя в театъра пък, той е на снимки някъде, и точно това води до разнообразие във взаимоотношенията. Двама актьори в едно семейство няма как да си омръзнат. Аз не мога да си представя да съм чиновник - сутрин ставам, вечер се връщам и това се повтаря с години по строго определен график, докато мога да работя.
- Какво е вашето обяснение на факта, че ценностната система, етиката и моралът са разместени дори в изкуството?
- Кое е същественото? Според политическата икономия, която учехме едно време - базата или надстройката. За съжаление в днешно време всичко идва от базата, която надделя над надстройката, но аз не мога да приема това. Стефан Цанев, мисля, казва: "Изкуството има една мисия - да спасява душите на хората". Сега хората правят много малко за изкуството и не отделят време, за да запазят душата си чиста, защото тя е погълната от материалното. Аз съм научена от моя баща, който казваше: "Човек знае две и двеста". Вярно, на мене, която съм почнала от две, ми е по-лесно да се върна от 200 на 50, да речем, и това няма да ме притесни. Но има хора, които са задоволени с всичко и непрекъснато се оплакват. Мнозина колеги, като им се даде възможност да се изявяват по медиите, непрекъснато се жалват и търсят някаква помощ. Бих ги посъветвала - я се обърнете и вижте след вас колко по-зле са някои.
- Защо възрастните актьори не ги снимат вече в киното или ако го правят, то е много рядко?
- Наскоро беше премиерата на "Инкогнита" на Михаил Пандурски, в която играя старата майка. Организаторка или асистент-режисьорка ми се обади преди два месеца и каза, че снимат една руска продукция за Ванга, но не искаха много да се разгласява. Самият режисьор прави дванайсетсериен филм, без много да шуми. Дойде вкъщи и ми предложи епизодична роля. За централните били избрани само руски колеги. Аз съм майката на мъжа на Ванга Димитър, като съвсем млади. И тогава я попитах: "Как поканихте мен? Някой че ме развълнува, и много ме респектира. Разочарова ме обаче продължението: "Знаете ли, аз работя предимно в чуждестранни копродукции, но те са американски екшъни и няма роли за вашето поколение!"
