Откак закрихме рубриката "Прелет над печата", малко занемарихме четенето на вестници. 
Престъпна небрежност! 
Вестниците трябва да се четат, въпреки веруюто на един издател, че "вестниците не са за четене, а за продаване". 
Хванахме се, та прочетохме една, така да се каже, статия на председателя на парламентарната Комисия по култура и медии Вежди Рашидов. Във вестник "Труд".
Ето я статията тук, прочетете я, ако ви стигнат силите, и се върнете да я обсъдим, защото няма да я преразказвам - то и не подлежи на преразказ. 
***
Прочетохте ли я? Колкото сте прочели - толкова. 
Ако не сте разбрали много, не е беда - аз съм долу-горе запознат с темите, по които се вихри огнедишащият автор, но пак не успях да му проследя съвсем мисълта. 
И тук, читателю, искам заедно да направим един мисловен експеримент. 
Нека се поставим на мястото на клетия пиар, който е писал статията. 
Разбира се, тук разсъждаваме изцяло хипотетично, защото статията си има автор и дори може да допуснем обратната хипотеза - че г-н председателят на парламентарната Комисия по култура и медии си е написал статията собственоръчно. 
Това е напълно възможно, все пак авторът е именит мултифункционален културтрегер с огромни творчески и административни заслуги към отечествената и световната култура - защо да не може да напише една статия?
Напълно е възможно. Ала аз ви предлагам все пак да се поставим на мястото на клетника, който е писал статията по указания на автора. 
Това също е напълно легално средство и, както знаем от историята на литературата, например Александър Дюма е ползвал т.нар. "литературни негри" или "литературни роби" - хора, които пишуркат под указанията на автора, а той после минава с майсторска ръка и добавя блясъка в очите. 
И сега с всичките тези условности, нека се поставим за миг в кожата на клетия негър, който е писал статията на г-н Рашидов. 
Нека, както казват англоезичните, да му влезем в обувките и малко да ги подпетим. 
Какво представляват скръбният труд и черната робия на този окаяник?
Този човек трябва да изведе от бурния поток на Рашидовата мисъл някаква нишка и да състави "статия".
Аз например съпреживявам с клетия писател мляскането, пуфтенето, афекта, сквернословието и зачервеното лице на автора, който "диктува".
Прегръщам мислено този безименен труженик и мъченик, който се напряга с всичките си умствени сили да улови нишката на това, което би трябвало да е авторовата мисъл. Прегърни го и ти, читателю, не бъди коравосърдечен. 
Срамна работа няма, а когато работиш без публика, срамът вероятно изчезва почти напълно. Обаче каторжната мъка и умственото напрежение няма кой да ги отмени.
Аз съм убеден, че човек на такава служба освен другите задължения трябва и да се възхищава от творческия гений на Шефа. Абсолютно задължително трябва да му ходи на изложбите, да съзерцава шедьоврите му и да рови в главата си за живописни похвали, с които после и самият творец ще ходи да се хвали сам по телевизорите. 
И нека пак се върнем на работния процес по писането на "статия от Вежди Рашидов". 
Шефът мляска, пърпори и се горещи, бълва змии и гущери срещу стари и нови врагове. Мисълта му подскача от едно на друго, губи се в алогизми и безразборни псувни. Колкото повече говори авторът, толкова повече разширява бездруго неуточнената тема на статията. Успоредно с това пишурката не бива да забравя някакви задължителни послания, които авторът може и да не е продиктувал този път, но служителят трябва да се досети за тях сам.
От всичкия този материал, който можем да сравним със съдържанието на обърнато чекмедже, служителят-писател трябва да конструира грамотен текст и по възможност - някаква теза. Тезата не е съвсем задължителна, но е желателна, все пак работиш за велик човек и творец.
Ако всичко мине добре и статията има успех, служителят може да получи потупване по рамото или например целувка тип "уважавам те!"
С тая целувка Шефът си мисли, че позлатява пишурката, а на клетника малко му се повръща. 
Но не много. 
Всичко се изтърпява и с всичко се свиква, има даже хора, на които това им харесва. 
Има къде по-тежки професии.
Но все пак трябва да бъдем хора и да съчувстваме, макар че - за трети път казваме, напълно е възможно г-н Рашидов да си е написал "статията" сам.