В една от първите си колонки за любимия вестник "Сега" написах, че нуждата от по-висока степен на доверие между страните членки, произтичаща от задълбочаването на интеграцията в еврозоната, е точката, в която сивиемът (от англ. CVM - Механизъм за сътрудничество и проверка) и членството на България в общата валута се пресичат. Месец и половина по-късно Еврогрупата заяви ясно, че еврото и върховенството на закона са пряко свързани и не могат едно без друго. На 13 юли министрите на финансите на 19-те страни от еврозоната плюс Дания, която си е извоювала правото да стои извън нея, колкото поиска, но е част от валутния механизъм ERMII, обявиха новите критерии за приемане на нови членове. Поводът беше желанието на България да влезе в ERMII, наричан още чакалня на еврозоната. Най-важният от тях е изискването за качество на институциите и управлението, и изпълнение на реформите, описани в редовните доклади по Механизма за сътрудничество и проверка. Макар от Брюксел да казват, че затварянето на сивиема не е задължително условие за приемане в еврозоната, в изявлението на министрите се посочва изрично, че
от България се очаква да изпълни "изцяло"
реформите, които ЕК наблюдава
Това означава не само че перспективата България да замени лева с еврото се отдалечава оттатък хоризонта, но и че еврозоната вече съвсем формално се отделя като второ ниво на членство в ЕС. Първоначалният замисъл на еврото беше да е валутата на ЕС, но още в самото начало тази идея беше подкопана от изключения – Великобритания и Дания, а страните, които се присъединиха от 2004 г. нататък, имаха задължение, но без конкретна дата. С течение на времето се видя, че присъединителният процес е подценил колко сложно и продължително е изграждането на върховенство на закона, което само по себе си е дълбока манталитетна промяна. А примерът с Гърция показа, че когато става дума за споделяне на значително по-голяма доза суверенитет и солидарност, нуждата от стабилни, качествени и независими институции е особено важна. Това е и причината защо на Гърция й отне толкова много да излезе от кризата, като премина не през една, а три спасителни програми, чиято цена ще преследва поколения наред (поне до 2060 г.). Проблемът не е само Гърция. Как би функционирала една зона на споделена валута, споделен риск и нарастваща финансово-икономическа зависимост, ако в нея има държави като Унгария, Полша или пък България? Държави, за които законите са врата в полето.
Връщайки България обратно на предприсъединителната скамейка, еврозоната показа, че ЕС вече е разделен официално на две скорости - либерално ядро (еврозоната) и антилиберална периферия. При това раздялата е по взаимно съгласие. Нито Виктор Орбан, нито Ярослав Качински искат повече Европа, защото това ще им отнеме част от юздите. България може и да твърди, че иска да е част от ядрото, но прави точно обратното на необходимото, за да получи членска карта. За унгарския премиер ЕС трябва да бъде максимално хлабав – съюз на нации, които могат да си избират кога да са по-близки с останалите членки и кога да им обърнат гръб. На същото мнение е и Ярослав Качински, лидерът на управляващата в Полша партия „Право и справедливост”.
Между ЕС и еврозоната отдавна тлееше напрежение,
но досега някак по подразбиране се смяташе, че всички страни членки се движат в една посока и крайният хоризонт е „все по-тесен съюз”, така както е записано в Договора на ЕС. Великобритания обаче постави под въпрос именно тази изконна цел на Съюза и подложи членството си на референдум. Сега британците имат затруднения да намерят решение на задачата как да върнат омлета към съставните му продукти. Опасността от евроскептично цунами беше временно спряна от избирането на Еманюел Макрон за президент на Франция, но отново е най-голямата заплаха за оцеляването на Съюза. Доскоро разделителната линия в ЕС, а и в самата еврозона впрочем беше по линията за повече или по-малко Европа, тоест федералисти срещу умерени. То ще се запази и ще продължи и в бъдеще да определя скоростта на интеграцията в еврозоната, но няма да я спре или пък да й смени посоката. Това означава, че еврозоната ще продължи да функционира, както ЕС го правеше доскоро – винаги ще се търси компромис по най-различни въпроси, вариращи от съдържанието на поредното търговско споразумение със стратегически партньор, доколко още суверенитет да бъде сдаден, да има ли министър на финансите, кой, кога, колко и на кого да плати. Общо взето, домакински въпроси. Политиката ще остане в руслото на договарянето на максимално приемливото в конкретен политически момент – избори, референдуми, нова криза, както е било винаги досега.
Новото разделение (или по-скоро старо) върви по линията – либерали срещу антилиберали. То не предполага компромис, защото няма допирни точки между решения, взимани от независими институции като централна банка например или съд, и политически решения. Това би могло да предизвиква единствено конфликти и нарушения на единството на общия пазар. Все пак да не забравяме, че предишното такова идеологическо разделение (между капиталистическия запад и социалистическия изток) беше подкрепено от стена.
И ако Унгария и Полша засега не показват амбиции за членство в еврозоната, дори напротив, затягането на критериите за членство ще има сериозни последици за онези, които са заявили желание като България, Хърватия и Румъния. От трите Хърватия е най-„изостанала” в уронването на върховенството на закона, но все още е далече от стандартите, които залага еврозоната.
Отделянето на еврозоната вероятно ще има сериозни последици
и за страните извън ЕС, тъй като Съюзът вече се превръща в подвижна цел, чието уцелване става все по-трудно и времеемко. Други последици, които това може да има, са чисто икономически. В момента антилибералната периферия бележи значителен икономически растеж, но ако разделението стане по-дълбоко, картината може да се промени. Една от най-големите ползи на новите членки от членството им е именно принадлежността им към пазар, в който глобалните пазари имат доверие. Задълбочаването на интеграцията в еврозоната за сметка на останалите може да се отрази на единството на общия пазар. Досега целостта на пазара се отстояваше от силни нееврозонски държави като Великобритания и Полша, подпомагани от други, по-малки държави, но Обединеното кралство вече е извън играта, а Полша отдавна не се ползва с влиянието, което имаше преди Качински да дойде на власт. В момента единствените яростни противници на фрагментирането на единния пазар са страните от Новата ханзейска лига, формирана от северноевропейските държави. Съвременният вариант на лигата, която е формирала северноевропейската търговска политика между 12-и и 17-и век, се състои от балтийските, нордическите държави и Ирландия. Повечето от тях са членки на еврозоната, но се опитват да бъдат контратежест на германско-френския мотор, доминиран в момента от Франция, чийто президент се застъпва за хибрид между отворена търговия и протекционизъм. Някои от тези държави обаче държат на върховенството на закона до степен, че блокираха достъпа на България и Румъния в Шенген. Като се има предвид, че споделянето на обща валута е доста по-голям залог за физическо оцеляване, едва ли може да се разчита до безкрай на тяхната помощ за запазване общия пазар.
Решението на Еврогрупата от 13 юли да промени критериите за членство в еврозоната бележи нов етап от развитието на самата еврозона, а оттам и на целия Съюз. България си мислеше, че ще мине между капките, но изпусна момента. За близо 10-те години, през които София ту искаше, ту се въздържаше от членство, беше създаден банковият съюз, създадоха се нови институции, научиха се уроците от кризата, а също и от казуса с шефа на централната банка на Латвия, който беше обвинен за корупция и подпомагане на пране на пари, и му предстои да бъде съден. Това е причината от България да се изисква силно да наблегне на прилагането на европейското законодателство против прането на пари в подготовката си за членство в еврозоната. Изводът е, че България изпусна влака за еврозоната. И това всъщност е добре ... за еврозоната. Може да бъде добре и за България, ако реши най-накрая да направи това, което трябваше да направи още преди присъединяването си към ЕС през 2007 година. Само че сегашната политическа класа в България не дава основания за оптимизъм. Точно обратното.
