Васко Жеков е роден на 9 януари 1941 г. в село Ласкар, Плевенско. Завършва българска филология във Великотърновския университет "Св. Кирил и Методий“. Бил е актьор в Плевенския куклен театър. Повече от 15 години е редактор във вестник „Литературен фронт“, а в периода 1990-1994 г. е секретар на Съюза на българските писатели. До 2004 г. е директор на Националния литературен музей. Играе във филма „Ти, който си на небето“ (1990) на режисьора Дочо Боджаков. Автор е на 16 белетристични книги.

- Г-н Жеков, интересите ви са свързани с три изкуства - актьорското майсторство, литературата и изобразителните изкуства. Вие кое определяте за истинското си амплоа?

- От мен актьор не стана. Такава е горчивата истина. А не стана заради физическите ми габарити. От момче си бях едър и бях подходящ само за ролята на царя. Но царя го играеха винаги партийните секретари. Във всички останали роли - например на юношата бледен - изглеждах нелепо. Така, за да си намеря работа, започнах да пиша очерци и пътят ме отведе до в. "Литературен фронт" през 1973 г. Взеха ме на работа поради две причини. Първата беше, че тогава изданието увеличи броя на страниците си и се нуждаеше от хора, а втората - поради моята изобретателност. Пробната ми задача беше да направя спешно анкета от 10 въпроса с 10 отговора и аз си свърших работата за няколко часа. Това стана повод главният редактор Серафим Северняк да ме обяви за мошеник.

- Т.е. обвиниха ви, че сте си ги съчинил сам ли?

- Да, защото анкетите бяха направени с жителите на 10 различни града и на ръководството, естествено, му се видяло невъзможно за един следобед да обиколя България. Стана скандал, подложиха ме на кръстосан разпит и аз си признах истината: просто се бях изхитрил да отида на аерогарата и да интервюирам пътници от цялата страна. Заради тази ми репортерска находчивост получих работата и оттам насетне кариерата ми задълго остана свързана с писменото слово.

- С много от големите ни писатели, които вече не са между живите, ви свързваше близко приятелство. Върху фигурата на кой от тях бихте искал да акцентирате най-вече?

- Ще кажа само, че най-горещото ми желание е 50 години след моята смърт някой да ме чете така, както аз днес чета в захлас Васил Попов. Той не получи приживе точно признанието, което заслужаваше, а именно - на най-големия майстор на изреченията. Образната система на книгата, на разказа е едно, но има и образна система на самото изречение, чието богатство издава истинската техническа вещина на писателя. Едно от най-абсурдните обвинения към Васил Попов беше, че се влияе от магическия реализъм, при положение, че "магически реализъм" е целият български фолклор и метафоричната структура в него е изградена дълго преди магическият реализъм да се появи в латиноамериканската литература. Бях приятел с един от "бащите" на магическия реализъм - мексиканския белетрист Хуан Рулфо. Веднъж в един бар му разказах историите за Крали Марко и накрая споменах, че тези приказка бяха единственият начин навремето дядо ми да ме държи далеч от плискането из бъчвите, които изкисваше през есента. А Рулфо, след като ме изслуша като омагьосан, накрая каза: "Ето кой бил "дядото на магическия реализъм!".

- Сега разбирам защо толкова обичате да пишете приказки за възрастни - имате два сборника с такива.

- Да, аз все още чакам Крали Марко да мине през нашето село, както обещаваше дядо, и още виждам самодивите, за които разказваше баба.

- Съжалявате ли, че днес писателите нямат свой клуб, свое любимо място за срещи, където да замръкват точно в такива разговори? По-възрастните читатели помнят легендарния ресторант на Съюза на българските писатели.

- Онова място си имаше и плюсове, и минуси. Около него се въртеше писателският живот, нямаше как да публикуваш нещо, без после то да бъде разчепкано до последната буква от колегите ти. Но пък именно заради тази особеност на нравите в кафенето на СБП аз си докарах един порок и не се шегувам. Малко след като постъпих в "Литературен форум" излезе едно постановление на Министерски съвет за ограничаване на тютюнопушенето. И тъй като аз бях единственият непушач в редакцията, тъкмо на мен поръчаха да напиша материал в подкрепа на директивите. Тъй че седнах и написах един сатиричен текст, осмиващ пушачите. Влизам на следващия ден в писателското кафене и всички ме пъдят; щом се доближа до някоя маса, се чува: "Ааааа... тука е за пушачи, не може!" Така ли? - казах си аз и си купих лула и един пакет тютюн. Така четири дни след моята анатемосваща пушенето статия, аз пропуших. Та, на въпроса - днес никой не се интересува от това, което пишат другите писатели - няма нито да те похвалят, нито да те наругаят, най-малкото пък искрено да обсъдят с другите нечий успех или провал.

-  А има ли къде да пишат?

- Отговорът е очевиден. Ето, на пазара има 20 и повече старчески вестника. И няма нито един младежки. На мястото на последния мохикан -  "Студентска трибуна", Атанас Теодоров направи порнографския вестник "Аз и ти".

- Може би просто днешните млади хора нямат нужда от печатни издания за литература?

- Да, така е, "вече" нямат! И ще става още по-страшно. Младежите днес пишат повече, отколкото четат, някои пишат глупости в интернет, но други пишат стихове и разкази. Именно втората категория няма нито една своя трибуна, а един млад автор няма как да прескочи цял един етап от развитието си - периодиката - и директно да направи бестселър за някое издателство. Губи се връзката между първите плахи редове и първата зряла книга. А разочарованието води пак до зяпане в смартфона. Гледам ги седнали един до друг момиче и момче. Момичето - красавица, опънала едни дълги бедра, а кавалерът й си рови в телефона. Абе, момко, аз ли да я гледам и да й се радвам на тази хубавица! Как може това, което е в интернет, да ти е по-интересно от това, което е в живота?!

- А изобразителното изкуство как ви приближи към себе си? Трябва ли един колекционер на картини непременно да бъде богат?

- Винаги съм проявявал интерес към трайните неща, към тези, които остават. Картината е именно такъв продукт на човешкия гений. Умението да гледаш една художествена творба, да прозираш тъканта на живописния език, да откриваш в пластиката на художника отговора на въпросите, които измъчват и самия теб, и не на последно място - да изпитваш чисто духовно удоволствие от произведението - са много по-важни от парите, които имаш. Станах колекционер, благодарение на приятелите си - някои от най-големите български художници, които отвориха очите ми за един нов свят. Затова повечето творби в сбирката ми са именно техни произведения. Изобразителното изкуство стана третата моя любов, благодарение на основния си инструмент - образа. Образа, който изгражда и актьорът, образа, към който се стреми и писателят.