В неделя Казанлък (не) гласува на референдум за монумента на Бузлуджа. 19-те процентната активност бе твърде ниска с оглед на валидността (40% e в момента изискването за местно допитване). Но и не чак толкова спрямо други подобни гласувания. Тъй или иначе случилото бе интересно, което е и повод да направим някои изводи за референдумите у нас на база опита. Обобщено може да се каже, че този вид пряка демокрация засега не е силата, която трябва да е - пряко отговаря не на интересите на хората, а на някои от тях, политиците.
Преди краткия исторически преглед трябва да се направи едно базово уточнение - законите, обратно на официалните твърдения с възпитателна цел, не са легитимиращият инструмент за случващото се на този свят. Много по-важно е желанието, волята - на хората във властта, тоест на вземащите решенията; от значение е мястото им в йерархията. Ако те желаят нещо да стане, то става, не му се намира незаконност.
Ако желаят обратното, винаги ще се издирят алинеи и параграфи,
на които да противоречи. Всичко това е в пряка връзка с референдумите, особено местните - за над 90% от проведените се водят дългогодишни баталии законни ли са. А реално от значение е единствено желанието по управленската верига. Ярък пример е проведеният през 2021 г. референдум за отделянето на Обзор от община Несебър. Допитването е пълно с ред противоположни аргументи за закоността. Макар всеки да мисли, че нещата зависят от адвокатите и съда, е точно обратното - зависят от вземаните в София решения. Ако там има желание за нова община - ще я има. Ако няма - няма. И двете алтернативи законово на 100% могат да бъдат подплатени.
Накратко, в политиците е и тоягата, и морковът. От тях зависят ще бъдат ли референдумите инструмент на гражданската воля за обществена съзидателност. Засега не. Очертали са се три основни положения:
Усещане, че хората нямат значение
Вземащите решения безцеремонно демонстрират неуважение към гражданите. В Обзор например допитването събра нечуваната при всякакъв вид вот 76% активност. 73% от гласувалите поискаха самостоятелна община. Но скоро от тогава ще изминат 4 години - не само няма община, но и не се обяснява защо. Топката е в президента Радев, понеже този елемент от административното делене е в правомощията му. Той очевидно не иска нова община, страх го е да застане срещу хората. Няма да разказваме оплетената юридическа сага, няма смисъл - ако Радев иска, ще направи община; ако не - не; ако желае, ще каже 2-3 думи на хората; не желае и не казва.
Гражданите нямаха особено значение и при национални допитвания. По двата инициирани от Слави Трифонов въпроса през 2016 г. (за мажоритарна система и 1 лв. на глас партийна субсидия) участваха 2.5 млн. души; при третия (задължителното гласуване) - 2.1 млн. Активността тъй "се разджурка", че референдумът, точно както "Величие" днес, финишира на половин косъм под чертата. Решенията му не станаха задължителни, а съгласно закона темите трябваше да влязат в Народното събрание. Влязоха, но след огромни мъки, хули, протести; при демонстративно пренебрежение към милионната активност. За сравнение - сега през октомври тя бе 2.5 млн. души; през лятото - 2 млн. (по-ниска от при третия въпрос). Откъде-накъде парламентите имат политическа легитимност, а тия въпроси нямат!?
През 2015 г. се проведе и референдум да гласуваме ли "дистанционно по електронен път". Участваха пак 2.5 млн. българи, над две трети казаха "да". Точно така не гласуваме и днес. По-интересното е, че самото електронно гласуване (принтерно) се саботира постоянно от водещи партии.
Популизъм
Често той е див, а това е другата характерна черта в историята на родните референдуми. Ето, тия дни бе обявена инициатива за президентска република - няма как да се проведе, защото промяната на държавното устройство не подлежи на допитвания. Такива въпроси имаше и при Трифонов през 2016 г., бяха спрени от Конституционния съд.
Понякога популизмът не е толкова голям, но пак го има. През 2017 г. в Стара Загора се проведе референдум за запазване на парка "Бедечка". Не събра валидност. Но важното бе какво мисли кметът Живко Тодоров. А още тогава бе ясно, че той няма нищо против парка, но и не ще да се конфронтира със собствениците там. Референдумът бе просто протакане - да го има, без да е ясно ще произлезе ли нещо. До днес нещото е нищо - има парк, няма отчуждителни процедури.
Да се хванеш за главата...
Стигаме до Казанлък. Част от гореизброените характеристики ги имаше и там, но основното е комизъм. Защото референдумът не бе какво да се прави с "чинията", както са дочули хората извън Казанлък. Той бе да поиска ли общината управлението на обекта от държавата. И то за 10 години. Че кой точно редови гражданин е наясно общината или държавата да бъде стопанин? Да му е важно колко трябва да са годините? 5 ли, 10 ли...? Още по-фрапантно е, че кметът Галина Стоянов се похвали с бъдещ съвместен проект с областна управа - значи държавата няма против да действа с общината. Но какъв е спорът тогава? Къде е дилемата? Няма ги. Ми нека се разберат държавата и общината кой да е стопанин - енигма е що хората трябва да се произнасят, защо това да е важното. Важна би била самата съдба на монумента.
Забавно бе и в община Добричка преди 3 седмици. Заедно с парламентарните избори трябваше да се проведе референдум срещу изграждане на ВЕИ-перки. Обжалванията го спряха. Но бе измислен въпрос за чудо и приказ. Дължината, думите и буквите, главни или малки, бяха: "ПРОТИВ ли сте определяне на територии за изграждане на ветроенергийни източници на енергия в Община Добричка чрез разрешение за изменение и одобряване на устройствени планове от Общински съвет и Кмет на Общината?“.
Общинската управа твърдеше, че имало множество инвестиционни предложения за перки, обаче хората масово били против, самата управа била против - затова се стига до допитване, затова с отрицателно изречение... Отново обаче възниква въпросът защо е нужен референдум, след като е ясно какво мислят хората, а същото мисли и властта им. Защо просто тази власт не прави нужното, тоест да блокира въпросните устройствени планове. Сагата със сигурност има много пластове, но е налице и нещо важно, което изпъкна не само в община Добричка -
страх на управленците да носят управленска отговорност - крият се зад хората.
Перлата в короната обаче е Кюстендил, където през 2015 г. се случи нещо митично. Кметът Петър Паунов си достави урни, сложи ги на произволни места ("Без ромската махала, не искам манипулиран вот!"), взе доброволци край тях, доброволците изработиха хартийки, хартийките бяха наречени бюлетини, а начинанието - референдум. Въпросите бяха култови - да се кандидатира ли Паунов за нов мандат и подкрепят ли хората политиката му. Имаше и трети - за отговор със свободен текст. За да няма грам съмнение в прозрачността, урните бяха отворени в присъствието на тържествуващи журналисти в... партийния на кмета офис (СДС). Дори искрено уважаващи себе си национални медии пишеха, че в Кюстендил се провежда референдум. До днес много жители на града живеят с усещането, че са гласували на референдум. Единствено "Сега" описваше с ирония случката. От тук крачката Костадин Костадинов (например) да си проведе национален референдум из свещените български места за ръкополагането му за цар е нищожна.
Остава надеждата, че всички тези малки, големи и още по-големи проблеми са просто неминуеми грешки на растежа - до момента, когато пряката демокрация наистина придобие смисъл.