Две стихии с противоположен знак – война и любов, владеят дългоочаквания спектакъл „Орфей“ на Йерней Лоренци в Народния театър, чиито премиерни представления отминаха през седмицата, вдигайки зрителя на Олимп от емоции. Световноизвестният словенски режисьор поставя на изпитание човешките граници в тези две изконни състояния, в които хомо сапиенс изважда наяве най-светлото и най-мрачното от себе си – и в това обследване Лоренци е едновременно изобретателен и безхитростен, лежерен и тревожещ, различен и верен на себе си, виртуозен до гениалност.
Легендата за Троянската война в структурата на неговия спектакъл предшества историята на Орфей и Евридика. Според науката тракийският певец Орфей, ако изобщо е съществувал, е живял няколко поколения преди Омир, но поетът никога не го споменава. Защо в спектакъла те са заедно? Може би – в един общ „информационен облак“ за античния свят, който толкова прилича на нашия с войните за глобално надмощие, страстите, угаждането на егото…
Сценичното време, надвишаващо три часа, е разделено на няколко „песни“: Война, Сватба, Смърт, Хадес, Евридика, още една Евридика, Смъртта на Орфей. Внезапно затъмнение и точно толкова внезапно лумване на светлините отделя сцените. Музиката е основно на роял с пианистка, която набива една и съща нота като китайска капка, за да изостри сетивата до крайност.
Както в други спектакли на Лоренци, които сме гледали в България, актьорите идват и сядат на обикновени столове, наредени полу П-образно, полу-разхвърляно по сцената. Черни костюми, бели ризи – за мъжете; трауни черни рокли – за жените (които в някакъв момент ще ги отхвърлят, за да се види, че отдолу са цветни: с червени, сини, лилави тоалети). Владо Пенев става и излиза напред: той е първият разказвач в повествованието, нещо като древния рапсод. С интонациите на гласа си, с бавния, овладян говор, с тихия шепот или кресчендото на победоносния крясък на Менелай, актьорът ще накара до последния ред да почувстват – някои може би за първи път – цялата красота на Омировия наратив…и целия нечовешки ужас на войната. Стиховете са от Илиадата. Това обаче не е онази „Илиада“ на Йерней Лоренци, която гостува преди няколко сезона с платформата „Световен театър в София“ – закачлива и витална. Тази е по-зловеща и заплашителна, защото и времето сега е такова – сякаш без надежда и милост към човека, подмятан между ковид, кризи и война на няколкостотин километра от сърцето на Европа. След Владо разказа подема Дарин Ангелов… А словото е подсилено от образи, които не се забравят лесно. Например, как залепват един от актьорите (Димитър Николов) към нещо като "смъртно ложе" и поставят на гърдите му огромно парче сурово месо, в което пълководците на ахейци и троянци забиват копия. На екран от друг ракурс младият мъж изглежда така, сякаш разтерзават собствените му вътрешности… Или пък въртят работеща месомелачка, която смила мръвките така, както войната превръща човека в смляно месо. Лесни за разчитане, но толкова въздействащи символи. Всичко е едновременно земно и надреално, „измислено“ и „направено“, но не претенциозно и маниерно, а някак първично и удрящо право в сърцето.
След тази стилизирана касапница Лоренци рязко сменя настроението на сцената: актьорите, вече в качеството на самите себе си, започват да разказват истории за сватби – своите или чужди; настъпва леко балканско разпищолване, след което се стига и до масово изпълнение на Felicita` на Ал Бано и Ромина (Биляна Петринска и Дарин Ангелов са изявени певци сред актьорите и в този спектакъл го демонстрират отново). Сред развеселеното множество лека-полека се открояват младоженците Орфей и Евридика – Деян Донков и Василена Винченцо (останалите актьори не са конкретни персонажи, те „разказват“ различни герои), но щастието им е кратко.
Орфей на Деян Донков е изумителен – когато го гледаш, забравяш, че възрастта му едва ли подхожда за античния влюбен, че чертите му отдавна не са тези на романтичен младеж: той се превръща в универсален знак на неумиращата любов. С озареното лице на светец, на стоик, той препуска из подземното царство, облайван от глутници кучета с дълбинния глас на Александра Василева (кучето Цербер), с надеждата да измоли завръщането на Евридика. Изразните средства на Деян са погледът, мускулите на голия торс, докато „пробягва“ на място царството на Хадес с все по-уморена крачка. Героят му – парадоксално за най-великия певец и поет на древността – е напълно безмълвен почти до края, когато след 2-3 нежни повиквания на името на любимата ще избухне викът му на ранено животно. Всичко е казано. Оттук нататък до финала на спектакъла всичко следващо е може би излишно… Една от актрисите, Жорета Николова, ще "гипсира" главата на Деян-Орфей, за да увековечи живия страдащ човек в статуя, в мрамор, в мит.
Останалите актьори в представлението, освен споменатите, са още Гергана Змийчарова, Радена Вълканова, Ева Данаилова, Валентин Ганев, Ненчо Костов, Стелиан Радев. За всички – поклон и аплодисменти: с Йерней Лоренци и хората от словенския му екип (сценограф, костюмограф, хореограф, композитор) са сътворили събитие. Приемано с възторзи или яростно оспорвано, но събитие, каквото на първата ни сцена липсваше от доста сезони насам. Може би – от „Лов на диви патици“ на Вампилов в постановката на именития руски режисьор Юрий Бутусов, която преди 10 години също разбуни духовете и предизвика полюсни оценки и емоции.
Следващите представления на "Орфей" са на 21 октомври, 9, 16 и 22 ноември.
