Режисьорът Стилиян Петров отново доказва, че е в състояние да превърне фрагменти от творчеството на даден автор в единна и въздействаща художествена цялост. След като преди няколко години по откъси от разкази на Чехов той създаде за театър "Възраждане" несъществуваща, но логически напълно възможна пиеса на Антон Павлович, сега по подобен начин красиво успява и с прозата на Иван Сергеевич Тургенев в Народния със спектакъла си "Музиката на лицето".
Заглавието на представлението е цитат от Байрон, използван от Тургенев за епиграф на негови произведения. Смисълът е, че е много лесно да се опишат поотделно всички черти на човешкото лице, но е трудно да се улови и предаде неговото цялостно излъчване – тоест "музиката на лицето".
Точно това се е опитал да направи режисьорът в новия си проект – да зазвучи "тайната" музика на лицата в изповедни моменти или в комуникация с други човешки лица. Запазвайки тук в по-голяма степен, отколкото в "За едно явление от електричеството", относителната самостоятелност на миниатюрите и кодифицирайки умишлено мозаечния характер на спектакъла, Стилиян Петров е извел невидима нишка, която свързва неговите съставни части. А тя е извечната екзистенциална игра между мъжа и жената: с флирта, ухажването, влюбеността, отдръпването и гонитбата, страховете, разочарованията, разминаването между хората и между очакванията им и действителността. В това изследване на "правилата на играта" режисьорът използва фрагменти от някои ранни драматургични опити на Тургенев, недовършени чернови и откъслеци от късната му ритмична проза, като разкрива умопостроенията на класическия автор, някои от тях вероятно нахвърляни просто за салонно забавление, в изненадващо модерен ракурс.
В намеренията на Петров негови помощници до степен на съавтори са двете отлични актриси – София Бобчева и Василена Винченцо-Коломоец, пианистката и певица Виктория Василенко, сценографът и костюмограф Никола Тороманов, композиторът Петър Керкелов, драматургът на постановката и преводач Майя Праматарова.
Представлението открива героиня, хвърлена на камерната сцената като от висша сила – на Земята: за тегоби и безименно съществуване без удовлетворение, без полет и слава – сякаш символ на женската същност, която дори днес в ХХI век много често е дискриминирана и разтерзана. След това две дами се замерват през сцената с монолози на неудовлетворението. Те мечтаят за изпепеляващи испански страсти, докато в живота трябва да се примиряват с неугледните си и пренебрегващи ги съпрузи. С малко думи актрисите постигат и драматична дълбочина, и форсирана комедийна яркост. Под костюмите, решени в испански ключ с черна прозрачна дантела те са облечен в трика с телесен цвят, уголемяващи формите им – подтисканата им под социалните условности сексуалност…
Диалогът в един от фрагментите досущ ни препраща в комедията "Женитба", като самият персонаж – Горски, декларира, че е като героя на Гогол. Василена поема мъжката роля зад анонимната дървена фигура на господин в черен костюм, а неговата симпатия Вера (София) от време на време излиза от сцената, за да откликне на други обожатели, докато Горски споделя страховете си. Да се ожени ли, или да не се ожени? А тя – дали не го притиска прекалено да й признае чувствата си, или докато си губи времето с нерешителния Горски, изпуска други възможности?! Това люшкане между страха от обвързване и желанието да си като "всички щастливи семейства", е същинска комедийна бомба. В изострянето на психологическите залитания на своя протагонист иначе романтичният Тургенев тук стига до гротескни "изпълнения", подобаващи на родоначалника на абсурдизма – самия Н. В. Гогол. В друга от миниатюрите (в нея Бобчева е силният пол) ухажването залага на суетността и податливото на ласкателства мъжко его… На финала актрисите, с помощта на огромен надуваем елемент от декора, се превръщат в самотни алпийски върхове, които май са си по-добре без човешко присъствие…
На сцената има пиано и почти през цялото време звучат стилизирани руски романси и други композиции от "епохата на Тургенев" в интерпретация на Виктория Василенко. Петър Керкелов е създал и друг вид музика за спектакъла – електронна, едновременно модерна и универсална: тя постига своеобразен стерео ефект и изцяло насища пространството със себе си, изпращайки зрителя в особено измерение. Спектакълът е дебют на Керкелов като театрален композитор.
"Музиката на лицето" е последното представление от програмата "Театър+", в рамките на която са реализирани още 7 спектакъла: "Частици жена" от Ката Вебер и "Елементарните частици" по Мишел Уелбек (реж. Крис Шарков), "Хоро" по Антон Страшимиров и "Бебе на борда" от Кристофър Дюранг (реж. Василена Радева), "Разходка с Гогол" и "Някой ще дойде" от Юн Фосе (реж. Катя Петрова) и "Антихрист" по Емилиян Станев (реж. Стилиян Петров). През юни в лобито на камерната сцена на Народния театър ще бъде подредена изложба с плакатите на осемте спектакъла от "Театър+", ще има и разговор с творческите им екипи.
