Да се простиш с детството и да прекрачиш в зрелостта по трудния начин – такова е израстването на едно обикновено момиче на име Двори, каквито са стотици хиляди по света. Само че то става героиня в пиесата на израелската писателка Една Мазия „Игри в задния двор“ и историята му отпреди ерата на #MeToo се превръща в знакова.
Тя е по действителен случай. През лятото на 1988 г. ужасяващо престъпление, извършено в кибуца Шомрат в северната част на Израел, разтърсва цялата страна. Няколко 17-годишни момчета многократно изнасилват 14-годишно момиче, малтретирайки го физически и психически. Когато ги залавят, последвалият съдебен процес продължава 3 дълги години. Театралният текст на Мазия, в чиято основа е залегнал инцидентът, доразвива събитията от изнасилването до произнасянето на присъдите. Авторката се опитва да представи аферата от различните гледни точки на всички участници: момичето, момчетата, магистратите – жертвата, агресорите и съдниците. Това не дава готови отговори, но по безкомпромисен начин кара зрителя да се замисли над природата на междуличностните отношения, генезиса на жестокостта и емпатията… Премиерата е през 2007 г. в Тел Авив.
С пиесата, която въпреки тежката тема можем да определим като детско-юношеска според емоционалния свят на нейните персонажи, език и творческа „сложност“, се е заел един от доайените на родната режисура, Николай Поляков. Той е създал жив и динамичен, ударен спектакъл, насочен към най-младата, тийнейджърска аудитория. За останалите със своя детски наивитет и инфантилна жестокост представлението вероятно ще изглежда доста закъсняло, след като движението #MeToo извади сексуалния тормоз от задния двор пред парадния вход на шоубизнеса, въвлече известни личности, залекува стари травми, заслужено или злонамерено съсипа кариери, превърна се в печеливша индустрия… Като юношеска история за съзряването, в което всяко ново поколение и всяко едно дете навлиза като за първи път в света, спектакълът „Игри в задния двор“ обаче има своето оправдание и смисъл.
Постановката е продукция на ремонтиращия се театър „София“, която за момента използва адреса на „Сълза и смях“. В главната роля е талантливата и магнетична нова звезда на родното кино и сцена – съвсем младата актриса Елеонора Иванова, а нейните партньори са още студенти в НАТФИЗ, избрани след сериозен кастинг от класовете на професорите Иван Добчев, Атанас Атанасов и Пенко Господинов. Те са Даниел Кукушев, Димитър Стойнов, Денислав Маринчев и Рафаел Бижев.
Играта и на петимата е с ярко подчертани смислови акценти, наежена, леко хиперболизирана, преекспонирана, точно като за тийнейджъри с бушуващи хормони. Чистосърдечната Двори на Елеонора Иванова е чувственият център на това микрообщество. Фрустрирана от малка, расла без баща, тя иска да докаже, може би най-вече на себе си, че не я е страх: не я е страх да не я удари топката, да дръпне от цигара и да отпие бира, да се целува и да танцува в екстаз. Всъщност привидно предизвикателното й поведение й „пази страх“ от страха, в него няма нищо преднамерено секси, а по-скоро – момчешка дързост да се покаже равна с останалите, да бъде приета от другите, да получи социално признание в групата на по-силните. Актрисата го прави с невероятен чар, а той винаги е убедителен. Момчетата обаче са достатъчно първични (или роби на тестостерона), за да възприемат сигналите на героинята погрешно. Един от тях (отличният Даниел Кукушев) може би тайно й симпатизира, ала Двори харесва друг – Асаф (Димитър Стойнов), лидера на тайфата и изпечен манипулатор, който по такъв начин извърта нещата, че стъпка по стъпка ги води към логичната трагедия, оставайки „чист“. Самото изнасилване е ефектно хореографирано от Александър Манджуков, за да стане бруталността на епизода поносима.
Въпросите, които задава това произведение, прицелено в младата публика, са много: непременно ли в подобни ситуации и момичето допринася за насилието, което му се случва, то „търси“ ли си го; къде е тънката граница между флирт и агресия, между съгласие и несъгласие, между женското „да“ и женското „не“; физиологията оправдава ли липсата на етични задръжки – вечното мъжко извинение… И още: разтерзаването на тялото ли боли повече, или предаденото доверие и излъганите първи чувства. „Игри в задния двор“ задава тези въпроси с пределна честност, но не може да избяга от известна тезисност и едноплановост при опита да им отговори. И някак си много прилича по умонастроения на една съветска пиеса от епохата преди „перестройката“ – „Скъпа Елена Сергеевна“, макар и без каквито и да било съвпадения в сюжета…
Актьорите в спектакъла имат по две роли. Елеонора е и жертвата, и прокурорката по делото, момчетата са и извършителите на простъпката, и техните адвокати. Ако потърсим тук смисъл извън необходимостта да се поддържа в разумни граници числеността на екипа, може би ще го открием в това, че онези, които задават правилата, са онези, които ги нарушават в нашия все още мъжки и козируващ на силните свят.
Асистент-режисьор на Николай Поляков в спектакъла е актьорът Боян Арсов, сценографията е на Петя Боюкова, а музиката – на Емилиян Гацов-Елби. Следващото представление в „Сълза и смях“ е на 16 май.
