„Котка върху горещ ламаринен покрив“ от Тенеси Уилямс в режисьорската интерпретация на Стайко Мурджев е спектакъл, за който навярно дълго ще се говори и спори. Много неща в него са „сгрешени“ по отношение на стерилния прочит на класиката, вероятно ще отсекат познавачите, в същото време обаче представлението е странно вълнуващо, тревожещо и вмислящо зрителя. Продукцията е на Театър „София“, но докато там трае ремонтът, неин дом е открита сцена „Сълза и смях“.
За много от театралните хора „Котка върху горещ ламаринен покрив“ е тиха пиеса. В постановката на Стайко Мурджев не е така: персонажите в дома на най-богатия плантатор от американския Юг татко Полайт здраво си крещят в битката за семейно надмощие, актьорите са пренавити в защитата на своите персонажи. Те бранят до кръв и гласова премала тяхната „линия на живота“ в стремежа на всеки да се задържи повече от другия върху горещия ламаринен покрив, когато жестоката истина започне да изгаря гладката и излъскана повърхност на лицемерието в един привидно подреден и охолен свят. И въпреки тази прекаленост зрителят не може да откъсне поглед от тях. Образите са с такъв замах изваяни от режисьора и актьорите (повечето), че в центъра на спектакъла вече не е само драмата на Маги Котката от заглавието – уязвена в своята женственост, стремяща се да си възвърне съпруга, но и да измъкне наследството на умиращия от рак баща от другия претендент – многодетния по-голям брат и досадната му жена.
Наравно по сила тук звучат и драмите на другите основни герои: на съпруга на Маги – Брик, алкохолизиран и отчаян след смъртта на своя най-добър приятел, с когото е имал доста двусмислена връзка (днес бихме я нарекли bromance – повече от приятелство между двама мъже, но без сексуални отношения), и на патриарха на семейството, който току-що е получил добрата новина, че няма страшната болест и алчно се вкопчва в живота, отхвърляйки маската на лицемерие, носена с десетилетия – но ликуването му ще се окаже кратко и напразно… Ставаме свидетели на един истински полифоничен спектакъл, с перфектно изведени акценти, в който актьорите играят така (или поне се опитват), че като в антична драма да прозвучи цялото величие на драматургията. Неслучайно Тенеси Уилямс е смятал „Котка върху горещ ламаринен покрив“ за своята най-добра пиеса. В постановката на Стайко Мурджев всички повече или по-малко са котки, които се мъчат да балансират върху пламтяща под краката им жарава.
Пленителната млада актриса Елеонора Иванова е на пръв поглед нелогичен избор за главната роля. Под режисурата на Стайко Мурджев тя играе страхотно като дъщерята тийнейджърка в „Перфектните непознати“ по Паоло Дженовезе и като Шекспировата Жулиета, но в образа на Маги Котката още от филма с Елизабет Тейлър си представяме по-зряла жена. Едно съвсем младо момиче едва ли има прагматичното до жестокост мислене на Маги, нито владее перфидната игра, с която тя от години манипулира Брик по отношение на приятелството му със Скипър. Първата част на представлението е почти моноспектакъл на Маги/Елеонора, която до върха на своите гласови възможности укорява къпещия се Брик за какво ли не – малко на един тон (най-високия), малко без нюанси…и въпреки това ние някак си искаме да й вярваме. Че всичко е от любов и че забежката й със Скипър може да е била инфантилно отмъщение. Но ето че в един момент актрисата втвърдява тона, когато става дума за подялба на прословутото наследство – 28 акра от най-плодородната земя в щата. Към финала мислено я аплодираме за артистичната непринуденост, с която отиграва ситуацията в полза на себе си и авторитета на своя мъж и за навярно последната радост, която е донесла в живота на отиващия си възрастен човек. Така в крайна сметка лицемерието отново побеждава, но той още не знае това…
Изразителен дори в малкото си реплики в началото е младият актьор Гринго-Богдан Григоров като Брик. С наметалото на бялата хавлиена кърпа той на моменти прилича на древногръцки герой – Кастор без Полидевк, Ахил без Патрокъл… А в големия диалог с баща си по-късно неговият Брик отчетливо артикулира цялата си драма на човек, който не може да се помири със себе си: той не е в състояние да приеме истината за сексуалната си същност и живее така, както повелява социалният му статут – като син на влиятелен плантатор, отличен спортсмен с красива съпруга, а не както душата му иска. Това превръща онези, които го обичат, в негови жертви – по-слабият се прекършва, по-силната обаче устоява. Брик по свой начин е трагичен герой, който на финала бива почти насилен да извърши онова, от което е омерзен… Лицемерието продължава да тържествува. Но, както казва Маги, животът трябва да продължи, дори когато всички илюзии за него изчезнат…
Брилянтен (и много различен от българската сценична традиция по отношение на образа) е Ириней Константинов като стария плантатор. Той пръска витална енергия като младеж, подскача и се търкаля като атлет, когато героят му решава, че е „прескочил трапа“. Екзалтиран е с мъжките еротични мечти за примамлив нов живот, за който веднага е готов да зачеркне 40-годишно съжителство в лицемерие и нелюбов. Но по-изненадващо е друго: колко разбиращ и емпатичен прави Ириней Константинов героя си – той е по-широко скроен от Брик и е по-наясно от него с дилемата му; преживял е много на младини – може би и подобни странни и двусмислени истории, а сега буквално се връща от „оня свят“ и вече гледа по съвсем друг начин дребните предразсъдъци на тоя… Той разбира и жали сина си, но не може да му помогне. И тогава на сцената става непривично тихо. С тази поредна силна роля директорът на театър „София“ потвърждава, че е един от най-ярките актьори на своето поколение.
Неговата сценична съпруга – Айда на Петя Силянова, също е решена нестандартно. В глуповатите си опити да поеме функциите на матриарх, за да скрепи раздиращата се от противоречия фамилия, тя разговаря със сина и мъжа си така, както малко момиченце говори с котката си, но не остава незабелязана от зрителите. За нея също идва момент на душевен земетръс. Неприятният брат Гупър, кой знае защо недолюбван от бащата за сметка на по-малкия, с пренеприятната си половинка Мей, чието шесто дете е на път и те всячески се опитват да уязвят Маги и Брик за това, че нямат деца, са Владимир Солаков и Невена Калудова, особено изобретателна в изобразяването на меркантилна гаднярка. Пасторът и докторът – почти мълчаливи свидетели на деня на лицемерието в семейната обител на Полайт, са Юлиян Рачков и Михаил Милчев.
Относно актуалността на въпросите, които пиесата поставя, и в нашата днешна реалност, режисьорът Стайко Мурджев е категоричен: „Мисля, че този текст не просто се вписва в контекста на българската действителност, а е един категоричен отговор на много въпроси, които задава средата, в която живеем… Непоносимостта към различния, отхвърлянето на чувствителността и издигането в култ на меркантилното са феномени, които не просто са възприети като нормални, а са станали неизменна част от житието ни. И това е проблем… И текстове като „Котка върху горещ ламаринен покрив“ са жестове на непримиримост с потъването в забвение на човешката душа“, коментира той.
Има спектакли, които зрителят възприема с разума си като отлична конструкция, но понякога тя не говори нищо на душата му. Обратният случай, когато въпреки несъвършенствата си едно представление вълнува, както го прави тази „Котка…“, е по-рядък и навярно по-ценен.
Сценографията на спектакъла е на Никола Налбантов, музиката на Петър Дундаков, видео кадрите, в които се вижда актьорът Ненчо Костов като приятеля Скипър, са дело на Димитър Сарджев. Пиесата е в превод на голямата актриса Иванка Димитрова (1920-2002).
Следващите представления на „Котка върху горещ ламаринен покрив“ са на 15 и 23 януари в „Сълза и смях“.
