Хореограф, визуален артист и пърформър, художник, фотограф, режисьор, актьор. Автор на спектакли, текстове и песни — писал, рисувал, танцувал, пял, играл — в театри, в каравани, в дворцови бални зали… Всичко това е (бил) Иво Димчев. От близо година той е преди всичко автор и изпълнител на песни в български холове и кухни.
Когато забраниха струпванията на хора, артистите се разделиха основно на две групи: едната се премести във виртуалното пространстово и започна да прави представленията (концерти, спектакли, изложби) в Интернет. Другата си остана вкъщи и се зае да обяснява колко лоши са онлайн изявите за артистите и тяхното изкуство. Иво пое по трети път, по който никой от колегите му не го последва.
"През март, когато избягахме от дома ни в Ню Йорк, видях, че моят блестящ приятел, артист и музикант Иво Димчев се отказа от лайв стрийминга и виртуалните изпълнения в Zoom и обяви турне с концерти по домовете под карантина — написа живеещата от 15 години в Ню Йорк режисьорка Кристина Николова, която направи за него документалния филм Corona Shoo Shoo. — Гласът му, смелият му дух и радостта, които той носи на тези, които са го поканили в домовете си, ми напомниха за
ангел, който посещава хората и им вдъхва глътка облекчение
и светлина на фона на кризата и несигурността“.
YouTubeНикой не е направил повече концерти от него по време за забраната за публични мероприятия - при това без за да нарушава противоепидемичните мерки. Защото неговите концерти през 2020 г. не бяха нито публични, нито мероприятия. Те са интимни преживявания. Когато публиката не може да отиде на концерт на Иво Димчев, той ще отиде с песните си при нея. Когато масовите събирания са забранени, той ще пее пред публика от двама, трима… а когато трябва да се спазва дистанция, а апартаментите са малки, той ще пее от душ кабината в банята, от балкона или покачен върху печката.
Чували сме, че и на други места известни артисти правят такива домашни концерти - само че в домовете на арабски шейхове, руски олигарси и срещу шестцифрени суми.
Иво Димчев пее безплатно
„В началото се отдадох на писане и продуциране на нови песни, след това тръгнах по домашни концерти — турне по домовете на хората. Откакто започна пандемията, съм направил около 180 домашни концерта. По този начин имах възможността да се срещна с много различни хора в тяхната лична и интимна среда. Всичко това нямаше как да ми се случи, ако не бяха пандемичните обстоятелства“, признава пред "Сега" артистът.
Иво Димчев твърди, че дори и при други обстоятелства, когато епидемията свърши, с удоволствие би се върнал към домашните концерти - защото нищо не може да замени тази лична среща с хората. „Песните звучат по различен начин на сцена и в кухнята или хола на някой. Дори смисълът им се променя. И всеки един концерт е напълно уникален и различен от останалите. Това многообразие няма как да се случи по обикновените сцени“.
Докато повечето му колеги се оплакват какво са загубили от пандемията, той се хвали, че е спечелил нови идеи, много нови срещи и най-сетне е успял да обърне подобаващо внимание на българската си аудитория. „Преди това нямах много време поради постоянните ми турнета“. А ето и какво му е харесало най-много при първото дълго оставане в България от много години насам:„Радвам се, че има вече много българи, които ме разбират и харесват като музикален артист“.
„Харесва ми, че се намират смели хора, които се опитват да творят и действат извън статуквото. Харесва ми, че вече и в България музикалните стилове си комуникират и се сливат, и това разделение на вражески разностилни лагери вече е по-малко както в умовете ни, така и в реалността“, разказа ни още той.
За всички, които са нетърпеливи да научат кога
ще излезе третата му книга „ХИВ + КИС“,
научихме, че ще трябва да почакат още: „В момента съм се отдал напълно на работата ми като музикант и наистина не ми се занимава засега с нищо друго. Освен ако не се намери някой, на който му се занимава вместо мен и аз само да го/я навигирам“. Чакането започна в началото на 2018-а, когато артистът съобщи публично, че от 12 години живее с вируса на СПИН. Тогава сподели, че в книгата ще разкаже за някои широко неизвестни у нас факти за този вирус и живота с него: например, че не е срамно да си ХИВ позитивен, че от това отдавна не се умира - и също много важно - че терапията прави невъзможно предаването на вируса на друг човек.
В някои книжарници все още може да се открие предишната му книга, „Лирика и педератуси“ от 2017 г., Тя съдържа избрани текстове, публикувани в социалните мрежи - лична история на сексуална тематика, фантазии и лирически отклонения, в които гениталният език се използва много поетично, парадоксално, иронично и метафорично.
Скоро няма да излезе и нов музикален албум на Иво Димчев, но тук причините са други. Артистът не вижда реална маркетингова полза от албум, за него всяка песен е самостоятелно произведение. А намерението 10 парчета да бъдат напъхани в едно чекмедже му изглежда насилствено и изкуствено.
„Аз лично много обичам да пиша песни, които са доста разнопосочни като стил — казва Димчев. — Единствено избраната форма на представяне би могла да ги обедини естетически - например ако всички са само в акустично изпълнение, но това ще е формално решение. На всеки концерт аз пея различни песни от различни периоди и това го намирам за естествено“.
„Ако ме питат, съм откровен. Ако не ме питат, не го натрапвам.“ Така артистът отговаря на въпроса за отношението на публиката към сексуалните му предпачитания. "Това, че съм с грим или екстравагантен на сцената, не е натрапване на сексуалност. Достатъчно много хетеро поп певци от ХХ век са били с грим винаги, не само на сцената. Журналистите обичат
да се заиграват с тези теми от личния ми живот
по доста банални и обясними причини. И те са, че ако си говорим само за изкуство, се предполага, че уважаемият зрител ще умре от скука“.
Такава опасност изобщо не същества, когато Иво Димчев е на сцената или пред микрофона. Единствената сцена, на която понякога все още се чувства извън зоната си на комфорт, е през камерите на телевизионните предавания. Причината е в цялата прибързаност, информативност и режим на обяснителност. Но казва, че вече свиква и дори може да му е приятно, особено когато му позволят да пее. "Тогава всъщност зрителят има достъп до истината за мен като артист, иначе всичко е малко или много бла бла“.
Макар и да не подготвя нов албум, през последните десет месеца Иво пуска в социалните мрежи песен след песен. Ако преди светът беше неговата сцена и повечето му песни бяха на английски, сега те са на български: „Корона къш къш", „Писна ми“, „Леден дъжд“, „Песен за София“, „Кажи како“, „Зайченцето бяло“ (нова мелодия към стария текст „Парцал“), „Водка“, „Баница“… Повечето от тях добиват бързо популярност. Песента "Парцал" например е хит в тийнейджърската социална мрежа ТикТок, стотици хора си правят селфи видеа с неговия глас от песента, без дори да знаят кой е изпълнителят.
"Очевидно в Тик Ток това няма голямо значение — казва Иво. — Радвам се, че се осмелих да пея на български, след като написах повече от 70 песни на английски. Сега започнах да пиша песни и на руски. Много е забавно. Скоро ще започна и на други езици".
Има едно противоречие в кариерата му - като творец, който прави съвременно изкуство, Иво Димчев получаваше награди и професионално признание, а като автор на песни - повече любов и по-голяма публика. За разлика от сценичните му спектакли, в които е авангарден артист, в песните си той е оригинален автор с много интересен глас, но в музиката, която прави, няма нищо авангардно, тя е традиционна.
Самият той казва, че обича и двата контекста. В единия има повече свобода като артист, в другия има по-силна връзка с публиката. „Това са два различни свята — казва той. — Предполагам, че не мога без нито един от тях“. А ако трябва да избира между наградите и аплодисментите? , „Това, което ме радва най-много, са крясъците на публиката след спектакъл или песен — когато на хората не им е достатъчно само да пляскат с ръце. Много ме топлят и имейлите, които получавам от публиката“.
Наградите са за престиж и те са неминуеми, ако си добър. Но истинската радост за всеки артист са автентичните реакции на хората, категоричен е Димчев. „Това е нещо, което не можеш да вземеш или да си закачиш на стената — казва той. — То е моментно и е сега. И това му е най-ценното“.
А има ли в България достатъчно публика за съвременно изкуство? Артистът смята, че публиката не е голяма, но и съвременното изкуство в България не е кой знае колко много. Според него съвременните български артисти на световно ниво
се броят на пръстите на едната ръка,
в някои области няма дори един, та колко публика се предполага да има? Може би ако имахме политици и меценати на световно ниво, щяхме да имаме и повече артисти, и повече публика, предполага той. Тези неща винаги са били свързани.
В крайна сметка изглежда, че на този етап Иво е готов да опита други неавангардни форми освен музиката. Споделя, че би участвал и в традиционна театрална постановка, и в телевизионен сериал, и в каквато и да е форма, ако сценарият и режисьорът са от висока класа.
Но в кариерата си избягва да планува. „Обикновено всеки един мой проект е реакция на определени обстоятелства, или защото ми е дошло го душа от нещо друго, което правя".
На какви компромиси е готов заради успеха?„Ако щастието на моята публика си има цена, аз нямам проблем да е на моя сметка“, отговаря той. Едва ли можем да искаме нещо повече от един артист. Артист, който твърди, че няма мечти и иска просто да бъде използван от съдбата за неща, които правят много хора по-щастливи и по-свободни? Това много прилича на мечта. И изглежда, че Иво Димчев постоянно я сбъдва.
