Мащабите на бедствието са ясни. Не става дума за единични актове на разрив в отношенията, като случаите на Гергиев, Сохиев, Нидерландския Ермитаж и др. Хуманитарните връзки между Русия и външния свят се осигуряват не (само) от редица изявени личности/институции. Основният удар, разбира се, ще падне върху тях, но в резултат на това ще пострадат хиляди така наречени "малки" връзки.
Всеки ден има все повече отменени турнета, копродукции, съвместни образователни, културни, изследователски проекти, програми и инициативи, възможности за двойни дипломи, преводи. Ние сме откъснати от фестивалното движение, от световното разпространение на филми, убиват се начините на (законно) потребление на съдържание, навлизане в музикални, сериални и игрови метавселени и екосистеми.
В тази връзка е естествено да изпитваме объркване и дори гняв. "Дори по време на Карибската криза и по времето на Афганистан не е имало такъв бойкот!" - казват някои хора, живеещи в миналото. Да, тогава нямаше, но сега ще има - времената се промениха. Вместо да се възмущаваме и охкаме за културата, да спорта… време е да се стегнем.
Първо, колкото и "непоносима" да е настоящата ситуация, трябва да я приемем. Тя няма да стане друга. Много хора сега са невъобразимо по-зле от нас — от уважение към тях е необходимо да спрем с истерията.
Второ, трябва да осъзнаем защо се стигна до тази ситуация.
Лесно е да обвиняваме Запада,
под каквато и да е форма — от "само чакаха момента" и "винаги са се отнасяли така с нас!", до "това е новият тоталитаризъм – културата на отмяната!". Това не бива да правим. Обсъждането/осъждането на Запада сега изобщо не е добра идея. Трябва да погледнем себе си.
Не руското правителство и държавата, а лично себе си. Признаването на болестта е първата стъпка към оздравяването. Трябва честно да признаем, че ние, тази част от (културната) общност, която се противопоставя на - сами знаете на какво, загубихме. Нямахме достатъчно сили, нямахме достатъчно авторитет, нямахме достатъчно възможности и ресурси, за да повлияем на ситуацията. И въпросът не е, че е трябвало да се отнасят по различен начин с нас, че властите/Западът е трябвало да ни слушат и подкрепят, а те не го правят и т.н. Това са охканията на губещите.
Трето, след като сме поели тази отговорност, трябва да я преживеем, да я прекрачим - и да продължим напред. Когато всички институционални връзки са прекъснати, трябва да запазим личните. Ще бъде трудно дори с тези, които са готови да ни влязат в положението, защото извън пространствата на общите дейности и най-доброжелателните контакти ще започнат тихо да отмират. Не бива да допуснем да умрат.
С тези, които още не са готови, които вече са настроени "срещу всички нас", които не разбират съвременното руско общество, които обвиняват нас —
е още по-важно да продължим диалога.
В никакъв случай не бива да се ядосваме. В никакъв случай не трябва да им позволяваме да ни направят врагове. Точно това много искат някои хора — в отговор на ултиматума да се обидим и да се озъбим. Това изкушение ще се засилва. Трябва да му се съпротивляваме. Да смирим горделивостта си. Нека си спомним за добродетелите, за традиционните руски - пиша това без ирония и без кавички - ценности. Трябва да говорим с всеки, който иска да говори с нас; да обясняваме ситуацията в Русия на всеки, който би искал да разбере. С тези, които не искат да слушат и говорят - да им дадем пауза, но да не прекъсваме отношенията и да не ги погребваме.
Четвърто, да не се поддаваме на провокации. Сега старите идеи, че трябва да се откажем от всякаква форма на сътрудничество с държавата, да отидем в гората и да се самоотлъчим, ще зазвучат с невиждана сила. Ако сте съгласни с тях — действайте. Ако не, тогава не се съгласявайте, отстоявайте и обяснявайте позицията си, дръжте се. Това е вашият живот и единствено вашият личен избор. Не позволявайте на други хора и техните емоции да решават вместо вас.
И аз разбирам болката, с която един велик европейски режисьор, автор на няколко представления, които се играят в Москва, се обръща към руските си колеги и ги призовава да обявят стачка. Той говори искрено. Но той се заблуждава. Затварянето на театри и музеи би било подарък за онези, които той би искал да накаже.
Трудно е да се разчита на подкрепа, а вместо това да получаваме провокации, обиди и неразбиране. Но повтарям, за мнозина сега е по-трудно и по-ужасно. Нека имаме това предвид. И да пазим това, което можем да опазим.
Това, че времената са се променили, не означава, че е завинаги. Те отново ще се променят.
