Това е разказ за една песен, нейната роля за краха на СССР и осъзнаването на значението на културата от страна на ЦРУ по време на Студената война. Това е и историята на най-дългото разследване на Патрик Радън Кийф, публикувано под формата на подкаст в осем части + два бонус епизода. Патрик е журналист, автор на „Ню Йоркър“ и пише за наркобарони, военни престъпления, корпоративни измами и шпионаж.
Много журналисти мечтаят някой да им даде ключа - казано образно или буквално - от тайното чекмедже, в което лежат заключени истинските големи истории. През 2010 г. Кийф живее във Вашингтон и получава вълнуващата възможност да работи една година по стажантска програма в офиса на министъра на отбраната. Сделката е, че ще получи достъп до топ секретни материали, но трябва да обещае, че никога няма да пише за тях. „Бях много развълнуван, че ще мога да разгледам топ тайните на Пентагона направо от компютъра си. Но за тази една година установих нещо, което не подозирах - разрешението да работиш със строго секретни материали е нищо“. Повече от 1 милион американци имат този достъп. За наистина интересните неща има по-високи нива на секретност.
През 1990 г. песента на "Скорпиънс" Wind Of Change („Вятърът на промяната“) става химнът на края на Студената война. През 2011 г. Патрик получава имейл от своя приятел Майкъл: „Снощи бях на вечеря с мой добър познат и той ми разказа истории, които ще напълнят творческия ти график за години напред. Погледни Уикипедия, "Скорпиънс", Wind Of Change“. В следващите дни, месеци и години историята на песента завладява Патрик повече от всяка друга в кариерата му. Тя му изглежда твърде невероятна, но Майкъл е един от най-доверените му източници, подал информация за повечето от най-интересните му разследвания. Работил е за бившия държавен секретар Мадлин Олбрайт, участвал е преговорите за мир в Близкия изток, има безброй контакти в най-различни агенции и международни компании. Затова Патрик отворил статията в Уикипедия. Тя започвала така „Wind Of Change e метъл балада на германската рок група "Скорпиънс", записана за техния 11-и студиен албум Crazy World през 1990 г.“.
През август 1989 г.
„Скорпиънс" свирят на двудневен рокфестивал в Москва
От самото си възникване рок музиката е била фактически незаконна в Съветския съюз, защото Кремъл я е свързвал със Съединените щати и се тревожел заради склонността на рока към индивидуализъм и свободно изразяване. Двудневният безпрецедентен концерт, наречен Московски музикален фестивал на мира, събира американските групи “Мотли Крю”, “Скид Роу” и „Бон Джоуви“, англичанинът Ози Осбърн и една група от ФРГ - “Скорпиънс”. Представителят на домакините е бандата „Горки парк“.
Според легендата вечерта след концерта на стадион „Ленин“ певецът Клаус Майне, по време на разходка с лодка „по река Москва до парка Горки, чул вятъра на промяната“ и написал песента Wind of Change - за променящия се политически климат в Източна Европа. Това е историята, разказана от вокалиста в десетки интервюта. Песента излиза през 1990 г., скоро след падането на Берлинската стена, и става чудовищен хит. За младите хора в Европа Wind Of Change се превръща в химн на свободата, прогреса и надеждата и оглавява класациите из целия континент. В края на 1991 г., едновременно с разпадането на СССР, влиза и в американските чартове.
Музиката има несравнима способност да оформя настроенията ни, а понякога и възгледите ни - дори и когато в нея има нещо евтино и сладникаво, както в Wind of Change. Но има и нещо повече - свиренето с уста, посланието за мирна революция, идеализмът, солидарността. И надеждата. Влиза под кожата. Причината, поради която Майкъл изпратил онзи имейл на Патрик била, че на онази вечеря негов познат му разказал, че песента не е написана от "Скорпиънс". Била написана от ЦРУ. И била част от психологическа операция за окуражаване на младежта и хората, желаещи промени в Съветския съюз и зад Желязната завеса.
„Когато чух това, първата ми реакция беше да се изсмея. - спомня си Патрик. - Не повярвах и за секунда.
Звучеше твърде абсурдно. ЦРУ да пише песни?
И да използва музиката като пропаганда? Метъл пропаганда!? Нямаше начин. Но после започнах да проучвам историята на „Вятър на промяната“ и няколко неща ми се сториха странни“.
Wind Of Change е написана преди падането на Берлинската стена - а излиза след този исторически момент. През 1989 г. Клаус Майне е в "Скорпиънс" от 20 г. и не е писал нито една песен. Текстове - да, но музика не. През 1999-а излиза още една негова песен и с това се изчерпва дейността му като композитор.
В зората на Студената война американското правителство и по-конкретно ЦРУ вече осъзнават, че пропагандата не работи, ако изгпежда като пропаганда. Колко сърца и умове можеш да привлечеш с хвърляне на листовки от самолет? През 1953 г., една от първите неща, които прави новият президент Дуайт Айзенхауер, е да обяви психологическа война на Съветите. "За да бъдем ефективни - казва Айзенхауер. - трябва да използваме културата, но така, че потребителят да не разбере. Ръката на правителството трябва да остава невидима“.
Няколко години по-късно големият руски писател Борис Пастернак довършва романа си „Доктор Живаго“. След като цензурата в Съветския съюз не одобрява книгата, той успява да я изпрати в чужбина и тя излиза през 1957-а в Италия. На 23 октомври 1958 г. Пастернак разбира, че е удостоен с Нобелова награда (това е било четвъртото му номиниране), но Кремъл го принуждава да я откаже.
Междувременно, благодарение на британското разузнаване, ЦРУ се е сдобило с преснимано копие на оригиналния ръкопис и решава, че хуманистичното послание на Пастернак може да бъде използвано като оръжие срещу съветската идеология. Идеята е романът да достигне до колкото е възможно повече съветски граждани. Ако бомбите не могат да разбият леда на Студената война, засаждането на съмнения в съзнанието на гражданите може би има потенциал да разруши суперсилата отвътре. Отпечатани са 10 000 копия, които в края на 1958-a започват да вкарват нелегално обратно в СССР.
Кремъл е бесен, но има и още - през 1964 г. италианският издател продава правата за екранизация на "Метро Голдуин Майър" и на следващата година филмът „Доктор Живаго" се радва на изключителен успех. Филмът е забранен в СССР чак до 1988 г. ЦРУ разсекрети информацията за книгоиздателската си операция едва преди няколко години.
Само че кое въздейства по-бързо в културата и
стига до повече хора - роман от 700 страници или 4-минутна балада
с незабравима мелодия?
Едно от първите неща, които направил Патрик, било да отвори уебсайта на ЦРУ и да пусне официално запитване за случая, както може да направи всеки американски гражданин или медийна организация. И по Закона за свободата на информация те са задължени да отговорят. Междувременно се видял с някои познати, настоящи и бивши служители на управлението. Първият от тях, да го наречем Фил, реагирал на историята като него - със смях. После добавил: „Това е толкова откачена история, че е възможно и да е вярна“. Никой не предполагал, че Стената ще падне толкова лесно, затова ЦРУ провеждаше много различни операции едновременно - така да се каже, залагаха на всички коне, без да знаят кой ще спечели, обяснил той.
„Да, това би могло да се случи - казва Томи Витур, говорител на президента Обама по въпросите на националната сигурност. - Ако е вярно, това е една от най-изобретателно замислените операции на агенцията и степента ѝ на секретност би трябвало да е по-висока от Строго секретно“. Но това не е непременно пречка да се разчуе. В подкрепа на думите си той дава за пример случая с ликвидирането на Осама бин Ладен - първият човек, който съобщава публично за смъртта му, е Дуейн Джонсън-Скалата. Той не го казва директно, написва в Туитър малко загадъчно: „Току-що чух нещо, което ще разтърси света“, после слага последния ред от химна на САЩ и завършва с „Дяволски горд съм, че съм американец“ - всичко с главни букви. Така никой не би могъл да се досети за какво говори, преди да го обявят, но след това всички се сетиха. Написал го е преди която и да е новинарска агенция и преди президентът да го обяви официално.
Витур не вярва, че в ЦРУ работят автори на песни, но не вижда причина агенцията да не е финансирала и да е дала най-общи насоки на някой, които умее да пише - а още по-вероятно, да е спонсорирала по прикрит начин множество автори, „защото Съветският съюз съвсем искрено се страхуваше от Западната култура и нейната свобода“.
Така например по идея и благодарение на шпионската централа през 50-те години, докато СССР демонстрира „мека сила“ с турнетата на Болшой театър, САЩ залагат на киното и най-автентичната американска музикална форма - джаза. Дюк Елингтън и Дизи Гилеспи тръгват на турнета из Близкия Изток, а Луис Армстронг и Нина Симон - из Африка, без никой от тях да знае по чия идея. Управлението
работи редовно и с представители на други творчески професии
- например режисьори, продуценти, (една такава история е разказана в „Арго“) гримьори, майстори на визуалните ефекти, фокусници…
После дошъл отговорът от ЦРУ: „Драги г-н Кийф, мисията на ЦРУ е свързана преди всичко с чуждестранни разузнавателни агенции. Доколкото можем да преценим, информацията, която вие искате, няма нищо общо с нашите основни задачи, поради което тряба да отклоним Вашето искане“. Патрик не се предава и пита отново, като този път иска всяка информация за дейности и операции, свързани с музика, кино и прочие културни области. И получава ГлоМар-отговор.
ГлаМар (от Global Marine) е кораб от проекта Azorian - една от най-сложните, скъпи и тайни разузнавателни операции на ЦРУ от Студената война. Целта е тайното изваждане от дъното на Тихия океан на съветската подводница К-129, потънала през 1968 г. на дълбочина 4500 м и на 1600 км северозападно от Хаваите, с три ракети с ядрени бойна глави и две атомни торпеда. СССР не успява да я открие и така и не обявява изчезването ѝ, САЩ обаче я откриват с помощта на Хауърд Хюз и специално конструирания кораб GloMar. Проблемът са американските медии, което имат много въпроси. Това става скоро след аферата "Уотъргейт" и ЦРУ не желае да бъде обвинено, че лъже. Тогава е измислен отговорът за случаите, в които Агенцията не иска да отговори, въпреки, че е задължена по закон. "ЦРУ не потвърждава, нито отрича наличието на въпросните документи". Това се нарича „гломаризация на въпроса“. Точно това получава и Патрик.
След още много срещи, приключения с най-различни герои и съмнения дали пък самият той не се превърнал в пропагандно оръжие на ЦРУ, Кийф вече е почти сигурен, че Управлението има голяма роля в организацията на фестивала в Москва през август 1989, но все още няма представя кой е написал Wind Of Change. На 20 януари 2020 г. той
се изправя срещу Клаус Майне и му задава директно въпроса.
Срещата става в определен от Майне ден и час, в хотел в Хановер без никакви гости - само персонал. Майне без съмнение знае какво ще го питат - преди това Патрик вече е говорил с много негови близки. Когато се стига до директния въпрос - вярно ли е, че Wind Of Change не е написана от него, той изглежда изненадан и отрича.
Казва, че за първи път чува, мълчи дълго и после се усмихва и пита „Може би и аз съм агент на ЦРУ? Това шега ли е? Да не би ти да си от ЦРУ?" Още по-изненадан е, когато чува, че ЦРУ са отказали да потвърдят или отрекат историята. Същевременно остава спокоен, приятелски настроен, дружелюбен и убедителен. А Патрик Кийф си тръгва с мисълта - възможно ли е ЦРУ сами да измислят и разпространяват легенди за себе си?
