На 2 януари се навършиха 100 години от рождението на Блага Димитрова - българска писателка, поетеса, литературен критик, политик и първи вицепрезидент на Република България (между 22 януари 1992 и 6 юли 1993 г.) По повод годишнината излиза книга с неизвестни разговори с Блага Димитрова, "Записки от "Прехода". Втора книга: Записки от лудото време на "Вполитичването". Тя стъпва върху дневниците на акад. Петър Динеков.
"Историята ще се пише по дневници – не по ежедневници"
Тази сентенция на Борис Делчев е дълбоката мотивация и на записките на акад. Петър Динеков. Съдържащи изключително важни размисли, разговори и документални сюжети, наложително е те да бъдат извадени на бял свят от тъмния обелиск на архивите и да бъдат обговорени: като факти на литературната история, а в последната им част, от времето на прехода, и като факти на политическата история. Те са като лакмус за литературно-историческата достоверност. Защото това не са спомени, в чиято автентичност винаги имаме основание да се съмняваме, а записки в момента, по горещите следи на случващото се.
Отварянето на „Тетрадките“ на акад. Динеков е културно събитие. Те са водени като дневникови записки от 1933 година, т.е. от ранната му младост, но системно – от началото на 60-те години до самия му край. "Тетрадките" обхващат почти 60 години – цял един съзнателен живот. Текстът е пестелив, дори оскъден на факти от личната биография на автора. Но познатата ни щедрост и откритост, с която са предоставени разговорите с приятели и съвременници и факти от тяхното битие, превръщат тази пъстра и любопитна картина на нравите в документ за времето. И не само документ: превръща я в биография на времето.
Биография в една „трудна, променлива историческа епоха, с много надежди – пише Динеков, – с много лутания, много разочарования и много провали“. В целостта си тези тетрадки приличат на документален „роман“ за търсенията и трагедията на поколението интелектуалци, живели през 20. век. Бих казала – дневникът е една автобиография на българската интелигенция, защото нейният автор е един от най-видните, макар и не от най-типичните ѝ представители.
Призвание „свидетел“
Сякаш е бил убеден в това – че неговите записки и културно-исторически оценки ще се потвърждават от времето и така стойността им ще расте. Затова и неговото завещание е да бъдат отворени 15 години след кончината му. В дневника се разкрива една личност на интелектуалец, който оценява хората и нещата от позициите на категоричен хуманистичен императив. Петър Динеков е съзнавал, разбира се, културно-историческата стойност на своите записки. Никъде не говори за това, но иначе не би предоставил с пословичната си щедрост това изключително богатство на Историческия архив. Убедена съм, че тъкмо той е прототипът в знаковото стихотворение на Блага Димитрова „Свидетел“, което предговаря цялата книга:
Но винаги се намира един.
Неотстраним като въздуха.
Призванието свидетел,
равно на светец и апостол.
Има общ родов корен
със съвест, свяст, светлина.
Дори и пръстта,
която ще хвърлят отгоре му,
за да му запуши устата
навеки веков –
ще поникне на свирка
и тя ще сви-сви-сви-
детелства
за най-свидното –
Истината.
(Свидетел, 1979)
Най-важното е, че това време на трагични социални и личностни разломи е видяно от Петър Динеков през съдбата на Блага Димитрова. Отвътре и отблизо. Нейната съдба е трагичен символ на страшната тема: творец и власт. Динеков е сигурен, че онова, което не може да направи в политиката, Блага има силата да направи в творчеството си. Никой като нея не би могъл така да прогледне в тази пропаст! Тя знае как да направи това.
В този 60-годишен житейски диалог двамата видни интелектуалци запазват личната си неприкосновеност, самостойното си битие. Но в дневника като под лупа се вижда колко силно си въздействат един на друг, по сложен начин взаимно се преплитат и личните им съдби. Всъщност те изповядват едни и същи естетически и етически принципи в името на таланта и почтеността – в литературата и в живота. Уважават и ценят общността на възгледите и принципите си. Още повече ценят различията си – към тях изпитват взаимен респект.
Не е било случайно стихотворението на Блага „Приятелство между жена и мъж“ („Щом търсиш трайност“). Той е бил в чужбина и случайно вижда посланието в някакъв вестник.
Приятелство между жена и мъж.
Да не повярваш.
Най-висшата игра със огъня.
Оплождане взаимно на духа.
На този тих и звезден пламък
премръзналите пръсти аз си грея,
опарени от хищната любов.
(Щом търсиш трайност, 1974)
Разговорите им намират своя трептящ резонанс в творчеството на поетесата. Сложно кодирани, като диалози със „стария приятел“ или „бащата“, са и отпратките на Блага към личността на Динеков. А той прави всичко възможно да я върне към призванието ѝ, провокира я с теми, за които знае, че са „нейни“: „Казах, че тези дни съм прочел отново „Д-р Живаго“. Попитах Блага: замисля ли да напише нов голям роман за промените, които днес обществото преживява, посветен на народната съдба. Нещо като нейния роман „Лице“. В надписа на книгата, която подари на сестра ми и на мен, тя написа: „За добър спомен от междинното време“. Тъкмо за това „междинно време“ става дума. Не отговори определено. Напомних ѝ: времето тече, ще го изпусне…“ ( 2 април 1991).
Поетесата и властта
Динеков е този, който тласка Блага дори към тази страшна бездна: творецът и властта. Добре знае, че тази пропаст – стръмна и тъмна – я привлича и отблъсква „до виене на свят“, както ще напише самата тя по-късно в текста за Багряна „Поетът и властта“. – Само да пише! Да пише. Ключов момент в техните отношения е датата 12 юли 1991 г. Помня стъписването на мнозина, когато прозвучаха тежките думи на Блага Димитрова срещу подписалите новата конституция. Помня и това колко дълбоко страдаше тя, че метафората, заключена в това отчаяно заклинание, не е била правилно разбрана. И от свои, и от чужди. Колко писма и телефонни обаждания с ругателства е преглътнала. Това е бил смъртоносният трус…
На 16 юли 1991 г. Блага Димитрова е написала разтърсващ документ. Не го показва на никого. Но листът бе оставен на видно място в чекмеджето на писалищната ѝ маса. Неслучайно. Намерих го веднага, още първия ден, когато започнах да събирам и подреждам архива ѝ. Порази ме това, че този политически по характера си документ се превръща в художествена творба – изповед и покаяние. Творецът си остава творец дори когато е потопен в мерзостта на политическото. А за битието си като вицепрезидент Блага сподели, че е била изкушена тъкмо като творец – да види как изглежда човекът „в коридорите на властта“… И да го опише. „Записки от задния коридор“ е тази книга.
Поетът и властта – две субстанции, осъдени на вечен антагонизъм. Впримчен в зловещите ѝ мрежи, попаднал в омагьосаните ѝ кръгове, властта превръща твореца в свой заложник – до смърт. И посмъртно – както е видно. Господар на думите само, непригоден към властта, поражението му е предизвестено:
„Чрез тази моя оставка аз развързвам ръцете си, за да бъда свободен гражданин, а не безправен и неволен заложник на прикрити действия – заявява Блага Димитрова в оставката си от поста вицепрезидент на 30 юни 1993. И предупреждава: – Подготвя се диктатура у нас!“
Този достолепен жест – отказ от черната магия на властта, яростно изтръгване от слепите въртопи и еуфории на момента – това е най-изчерпващият житейски и творчески жест на Блага Димитрова. Покажи ми своите средства, за да обикна твоята цел – заявява Поетът на властта. Един вестник – в чужбина, разбира се, публикува този документ под заглавие: „Камбана на съвестта“.
