"Чакалнята", Деница Илчева
издателство "Жанет 45"
Когато върху едно семейство падне сянката от възможната диагноза "рак", всичко се променя. Болният поема по своята via dolorosa, наричана още "клинична пътека", с изследвания, всевъзможни лечения, подобрения и влошавания на състоянието, хоспитализации и изписвания. Добре или зле, за пациента се грижат лекари и сестри. Близките също правят всичко по силите си, четат учебници и медицински статии, хвърлят се през глава в търсене на алтернативни методи, поемат задълженията в дома, превръщат се в болногледачи, психолози и физиотерапевти.
Но "как да дадеш някому вяра, когато ти самият я търсиш?" И кой ще се погрижи за придружителя?
Той трябва да бъде винаги на разположение. Да крие болката и тъгата си и да изглежда постоянно бодър и оптимистичен. Трябва да крие истината, ако е решил така. Да бъде буфер между болния и понякога изключително нехуманната здравна система. И да запази здравето и разума си, защото след като всичко свърши, той е длъжен да продължи да живее.
Фокусът в "Чакалнята" пада именно върху дъщерята, която придружава своята майка. Вероятно заради това образът на майката е само бегло щрихован. Тя е затворена и недостъпна в решимостта да си щади своето дете, така че ние не успяваме да надникнем във вътрешния й свят и не знаем какво преживява. Отсъстващи са и другите близки – съпруг, деца. Дъщерята сякаш нарочно ги държи на разстояние и се нагърбва с всички ангажименти, поема цялата тежест върху себе си.
Тази особена самота, когато си направил всичко възможно да отдалечиш края, а после остава само да го чакаш ту с гняв, ту със смирение. Приливите на надежда и отчаяние, нуждата да се опреш на нещо или на някого поне за момент, кратките смехове и мигове на разбирателство между хора, които се мъчат в един и същи кръг на ада.
Дори ако в личния опит на читателя нещата са се развили по различен начин, емоционалната картина е същата – пресъздадена откровено, но и деликатно, дори елегантно. С всички емоции и без излишна сантименталност.
Макар че на практика го няма най-близкият семеен кръг, в романа са описани цяло съзвездие от приятели и познати. Те са толкова ярки образи и така охотно разказват цялата си биография, че това придава известна "литературност" на книгата и малко дистанцира читателя. Как пък нямаше ни един скучен човек по тези коридори? Но това също е от уроците, които можем да получим от "Чакалнята" – че трябва да поддържаме връзките си със света, дори и да ни струва усилие. Да продължим да виждаме и чуваме хората наоколо. Да съзерцаваме красотата – защото може би точно красотите, които сме събрали в паметта си, може да се окажат билет за влизане в рая.
"Чакалнята" е обгрижваща книга. Тя ни дава тихо позволение да плачем, да се борим с цената на всичко и да спрем да се борим, когато дойде моментът. Показва ни колко важно е да споделяме и да разговаряме, но също и че имаме право да мълчим и вместо с думи да изразим обичта си по други начини, ако ще и с мусака. Да приемаме уроците, дори големия и страшен урок по умиране. Да прегръщаме "оръфаната от премеждия любов".
И да живеем.
За това кураж се иска.
