Номинираният за "Оскар" режисьор и аниматор Теодор Ушев е автор на спонтанния превод от френски на "Въведение към една вариация" - предговор към единствената пиеса на Милан Кундера "Жак и неговият господар". "Този текст ми се струва важен, точно сега, точно днес", написа Ушев в профила си във Фейсбук.
"Беше третият ден от окупацията. Бях в колата си, между Прага и Будейовице...
На пътя, в полето, в гората, навсякъде бяха разположени руски отряди. Внезапно военен патрул спря моята кола и трима войници започнаха да я претърсват. Когато операцията беше завършена, офицерът, който ръководеше проверката, ме попита на руски "Как чувствуваться?"
Въпросът не беше нито заядлив, нито ироничен. Напротив – офицерът продължи: "Всичко това е едно голямо недоразумение. Но всичко ще е наред. Трябва да знаете, че ние обичаме чехите. Обичаме ви!"
Пейзаж, разоран от хиляди танкове, бъдещето на страната ми съсипано за векове, правителството на Чехия арестувано и свалено, а офицерът от окупационната армия ми се обяснява в любов? Разбира се, той не искаше да изкаже несъгласието си с инвазията, нямам никакво съмнение в това.
Те всички говореха така: тяхното поведение не беше садистичното удоволствие от насилието, но друг архетип: този на несподелената любов: "Защо чехите (които ние толкова много обичаме!) не желаят да живеят с нас, по същия начин като нас? Колко жалко, че трябваше да използваме танкове, за да им покажем нашата любов!"
[...]
Чувствата са важни за човека, но те стават съмнителни в момента, в който се превръщат в единствена ценност, в критерий за истинност, в оправдание на поведението ни. Най-благородните националистични чувства могат да оправдаят най-свирепа жестокост. С надути от лирична сантименталност гърди, човек може да извърши най-голямото престъпление, в името на любовта.
Сантименталността, която замества рационалното мислене, която става база дори на неразбирателството и липсата на толерантност. Тя става "суперструктура на бруталността", както казва Карл Юнг.
Издигането на чувствата в ранг на ценност води началото си много далеч във времето – може би още от началото на християнството. "Обичай Бога – и прави каквото искаш" казва Св. Августин.
Тази знаменита фраза е основополагаща: критерият за истина се премества отвън навътре, в зоната на субективното. Вълната на чувството на любовта ("Обичай Бог" – императив на християнството) измества яснотата на Закона (императив на юдеизма) и се превръща в мъгляв критерий за морал и честност.
Историята на християнското общество е незаменим урок по чувствителност: Исус на кръста ни учи да приемаме страданието; средновековната поезия да открием любовта; доктрината за буржоазното семейство – да изпитваме носталгия по родния дом; политическата демагогия успя да "сантиментализира" желанието за надмощие и сила.
Но с настъпването на Ренесанса, сантименталността на Западната цивилизация започва да се балансира от едно допълнително чувство: това на смисъла, разума и съмнението, на играта и на релативната относителност на всичко човешко. Именно тогава Цивилизацията навлиза в своята зрелост.
В своята знаменита реч в Харвард Солженицин ситуира започването на кризата на Западната цивилизация именно в епохата на Ренесанса. Русия, като една по-особена цивилизация, прозира и се отличава от тази негова присъда.
Всъщност историята на Русия се отличава от Западната – и то именно с отсъствието на Възраждане и духа на промяната, който следва Ренесанса. Ето защо мисленето на руснаците е различно: съотношението между чувство и рационалност, между сантименталност и разум, е абсолютно различно.
В тази различност се открива и прословутата мистерия на "Руската душа". Както в нейната дълбочина, така и в нейната бруталност и жестокост.
И когато руската ирационалност се стовари с всичка сила върху моята страна, изпитах инстинктивна нужда да вдишвам силно духа на Модерната западна цивилизация...
Сблъсквайки се с безкрайната руска нощ, преживях в Прага жестокия край на Западната цивилизация, такава, каквато беше изградена в Модерните времена, базирана на индивида и неговия разум, на плурализма на мненията и толерантността. В една малка Западна страна, преживях края на Запада.
Това беше моето финално сбогом.
Париж, юли 1981 г."
Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Един от известните интелектуалци на Пражката пролет, два пъти изключван от Чешката комунистическа партия. Автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите "Шегата" (1965), "Смешни любови" (1963-1969), "Животът е другаде" (1970), „Валс на раздяла“ (1971), "Книга за смеха и забравата" (1978), "Непосилната лекота на битието" (1984), "Безсмъртие" (1989), "Бавно" (1995), "Самоличност" (1996), "Незнанието" (2000), "Празникът на незначителността" (2014). Повечето му творби са преведени на български език
