„Отело“ на Шекспир и прочутия режисьор Оскарас Коршуновас с Градския театър на Вилнюс, Рига, който сложи в Народния ярка финална точка на тазгодишния фестивал Световен театър в София, е особен спектакъл – парадоксален, ексцентричен, провокиращ, на моменти дори дразнещ. Признавам, че не ме спечели в началото – прекалено агресивно, кресливо и шумно, със забавни, но и повърхностни понякога препратки към деня. Персонажите например коментират защо Дездемона не си е избрала единствения „чернокож“ с бяла кожа – Еминем, споменавайки куп холивудски знаменитости с тъмен тен като Дензъл Уошингтън и сие… Или тренировката на пишман-рейнджъри с пишман-инструктор (впрочем харизматичен млад актьор), пресъздаващи атмосферата на военна нога, в която мавърът Отело се е откроил като пълководец. Постепенно обаче флиртуващото със зрителя зрелище се превръща във впечатляващ визионерски театър – пример за изумителен съвременен прочит на вечната драматургична класика, предизвикателен и за очите, и за ума.
Изненадите започват с факта, че тук Отело е…момиче. Защо ли? Може да има ред тълкувания. Джон Ленън беше казал: „Жената е негърът на света“. В „Отело“ на Коршуновас негърът на света – онзи, в чиято различност са вперени всички недоброжелателни погледи, в спъването на чийто възход са концентрирани всички подмолни ходове – е жена. Така героят мавър става двойно ненавиждан от враждебната среда, напомпана от амбиции и комплекси: веднъж като различен с расовия си произход, втори път – по полов, по сексуален признак. Съвременно, нали? Така направено, представлението не оставя съмнение, че Яго (и компания) не мъсти на Отело само заради наранено честолюбие – че той е предложил за повишение в чин не него, а Касио, който ще бъде нарочен за любовник на Дездемона. Прави го, защото Отело е различен, а такива като Яго виждат в различния – заплаха. И обект за съизмерване. Едва ли изборът на жена за ролята (която впрочем изобщо не се форсира да играе като мъж, гей или травестит, а просто като страдащо човешко същество) е само затова, че трупата от Вилнюс е разполагала с актриса мулатка, а не с такъв актьор…
Бялата копринена кърпа – първият любовен подарък на Отело за Дездемона и коварно режисиран повод за неговата всепомитаща ревност – добива тук гигантически размери. Веднъж – когато се превръща в ефирен балдахин над романтичната нощ на венецианката и мавъра, и втори път – когато подлецът Яго буквално я изтръгва, сякаш абортира дете, от утробата на съпругата си Емилия, скрила я за него, за да му угоди. В този момент окървавената и почерняла тъкан става подобна на змия, на усукано въже, с което могат да се обесят невинността и добрите намерения. Сякаш илюзионист подменя миниатюрната кърпа с неин „разгърнат“ вариант – впечатляващ визуален образ и може би метафора на факта, че големите трагедии в света и в живота често започват с някое съвсем мъничко, „парфюмирано“ предателство.
Сценичната среда в „Отело“ на Оскарас Коршуновас е превърната в нещо като мрачна строителна площадка, затрупана с големи дървени макари. Дървени макари за кабели или въжета, или като онези, на които навиват маркучите си чистачите на улици. Върху тях героите балансират като еквилибристи в опит да запазят крехката си любов сред коварството на едно общество, лишено от емпатия и солидарност. Чрез тях се „стълкновяват“ различните им позиции, разбирания, интереси и светове подобно на колички в лунапарк. Върху тях, подредени една върху друга, се покачват актьорите, за да произнесат най-разтърсващите диалози. В тази естетика най-сетне е решена и сцената с удушаването на Дездемона – мелез между чаровна пънкарка и чиста девица, която не съумява да се защити в урагана на интриги и чувства.
Вместо да бъде удушена, тя е смазана от огромна строителна макара или удушена зад нея), която обаче се връща обратно и помита и изпадналия в потрес Отело. Дали това са оръдия на неизбежната съдба или не, щом иззад цялата тази вакханалия на разбеснели се макари се мярка ръката на манипулатора Яго?… И макар актьорите малко преди това да са си правили на сцената селфи със зрителка за разтоварване на надвисналото над действието напрежение, това не намалява въздействието на стоварилия се с тежестта на огромна макара трагичен финал…
Всички участващи актьори са млади, може би избрани така, за да издържат динамичната и почти непрекъсната движенческа партитура на представлението. Те са Онейда Кунсунга-Вилджиуниене (Отело), Дигна Кулионите (Дездемона), Саулиус Амброзаитис (Яго), София Гедгаубайте, Каролис Норвилас, Мигле Навасайтите, Герда Киурайте, Джигас Гвоздзинкас, Аурелиус Поциус, Джигас Гринис, Домантас Старкаускас. Сценографията е на Юлия Скуратова с намеса на самия Коршуновас, нейни са и проектите за костюми, въздействащите хореография и музика са на Веста Грабщайте и Антанас Ясенка. Преводът на пиесата на литовски е на Алексис Чургинас.
