По-малко Бертолт Брехт и повече Тимофей Кулябин усещаме в спектакъла „Страх и отчаяние в Третата империя“, който бе аплодиран преди седмица в Народния като един от ключовите акценти в тазгодишната платформа Световен театър в София. Брехт пише пиесата „Страх и мизерия в Третия райх“ в емиграция по време на възшествието на националсоциализма непосредствено преди Втората световна война. Кулябин, също от началото на войната в Украйна емигрант поради драстичното си несъгласие с политиката на Кремъл, осъвременява и отчасти преструктурира миниатюрите, за да се получи под режисьорската му палка знаков образец на политически театър, който не оставя съмнение, че фокусът му е в днешния ден.
Светлинна рамка обгражда миниатюрите, които сякаш като във филм се зараждат от тъмнината. В рамката също е мрак, персонажите изглеждат черно-бели, съвсем рядко цвят погалва случващото се в потайния четириъгълник. Тази форма прави зрителя воайор (подобно на „Нора“ на Кулябин в Народния) във всички ония неловки или направо жестоки ситуации, които сковават свободната воля, смазват човешкото достойнство и пречупват съдби в условията на едно тоталитарно общество: невъзможността да изразиш личното си мнение, безогледната политическа пропаганда и уравниловка в послушанието, промиването на мозъци, шпиономанията, страха да не бъдеш предаден от най-близките си хора, бягството – като съхранение на собствените възгледи или единствено възможно спасение от мрежата рестрикции, която понякога смъртоносно впримчва живота ти… Най-показателни в това отношение са миниатюрите „Шпионинът“ и „Съпругата дисидент“, които неслучайно са разделени на фрагменти, размесени сред останалите, давайки тон за всеобщото настроение…
Актьорите от рускоезичния театър „Вене“ в Талин, Естония (в миниатюрите се изявяват близо 15 от тях), не играят „по Брехт“ – не се дистанцират и не „коментират“ героите си, тази постановка няма нищо общо с виталната и буфонадна „Страх и мизерия в Третия райх“ на Леон Даниел, която помним от театър „Българска армия“ в един съвсем различен исторически период – 90-те, все още преизпълнени с надежда… Те играят „по Станиславски“, съпреживявайки дълбоко и психологически вярно съдбите на героите – реалните днешни съдби на мнозина свои близки и събратя… Звукът (или липсата му) в спектакъла на Кулябин е определящ за значението на случващото се в съответната история, понякога дори повече от диалога. Всяка нова миниатюра нахлува на сцената с гръмовна заплашителна музика. Докато в първата работници и колхознички все пак се опитват да излязат от написаните им специално за тв репортаж оптимистични реплики в сценария (неуспешно, за съжаление), то по-нататък диалогът се смълчава и снишава, пробит от паузи, като на моменти единствено ядосаното тракане на съдове или други подобни яростни звуци изразяват несъгласието, съпротивата, протеста. На финала човешкият диалог съвсем изчезва, а субтитрите отразяват само неизречената мисъл – символ на „колективното онемяване“ на едно сплашено до крайност общество, изгубило ориентирите си.
Сценографията в спектакъла на Тимофей Кулябин е на Олег Головко, дизайнер на осветлението е Оскарс Паулинш, а музикалното оформление е на Тимофей Пастухов.
