За паметливите пораснали деца, отгледани с телевизора, тя си остава кака Лара от предаването „Милион и едно желания“, а за театралната общност е Лара пиара на „Армията“. Забавна, одухотворена, позитивна, самоиронична, по лицето й си личи, че животът й е пъстър и винаги има любопитни истории за разказване. Баща й, светла му памет, е актьорът от Младежкия Иван Златарев, майка й Клелия също работи в театър, голямата й дъщеря Бернарда Береану неотдавна завърши НАТФИЗ в клас на проф. Ивайло Христов, а съвсем наскоро с колегата й Сотир Мелев направиха кака Лара баба. Преди броени по-малката й дъщеря Вая пък стана кръстница на бебето Март. Тази история е много симпатична, но си е лична, а другата хубава история, на която и зрителите се радват, е, че някак тихо и без фанфари Лара се върна към професията, за която има диплома. Първо със спектакъла „Забранените фокуси на Ненчо“ като асистентка на илюзиониста Илчев, а след това – и с шеметното „Представление и половина“, в което е като червена нишка, духовито промушваща се отвсякъде. И се видя, че няма кака, няма баба, няма пиарка – има актриса, и то каква! Сигурно актьорството е като карането на велосипед – ако го носиш в гените си, не се забравя.

Да се направиш на разсеяна

Не знам, ако днес има предаване, подобно на „Милион и едно желания“, дали ще набере такава популярност, каквато ние едно време. Абсолютен реалист съм и ясно си давам сметка, че аз не съм имала конкуренция: просто в събота, като пуснеш телевизора, хората гледат…мен. Спомням си много ясно случката как се набутах да ме изберат за „кака Лара“.

Месец май 1987-а. „Детска редакция“ на единствената телевизия планират първоюнско „Милион и едно желания“ с идеята да бъде нещо модерно, на което Димитър Шарков ще е режисьор, и няма да се води от един човек (водещата кака Лили Вучкова беше или бременна, или току-що родила), а от група деца – 3 момичета и 3 момчета. И тази група, скачайки и плувайки на някогашния басейн „Република“, ще се снима в предаването. Ние сме театралната студия на Бончо Урумов към театър „Сълза и смях“ и към днешна дата много популярни хора: Саня Армутлиева, Иван Ласкин, Иван Радоев, Мариана Жикич, Искра Ангелова… Един ден в студията пристигат режисьорите и основният редактор на „Милион и едно желания“ да избират деца. Всеки от нас трябва да стане, да си каже името и да седне. След това съобщават: „Утре в БНТ да дойдат Иван Радоев, Вики, Саня, Мариана, Искра...“. На никого и през ум не му минава да ме спомене. Ама хич! Под никаква форма не съм им направила впечатление. Лошо ми става на мен, защото аз цял живот като дете на артисти, които излизат от къщи в 17 ч., прекарвам вечерите сама с моите фантазии, слушайки плочата „Измислици премислици“ на Бате Влади. Пея всички песни, изживявайки се като водеща на детски предавания, които се излъчват всяка вечер… И така, светкавично вдигам ръка и питам Бончо Урумов: „Мога ли да отида до тоалетната?“ и на спринт догонвам екипа. „Извинявайте, но нещо се разсеях и не можах да разбера вие мен казахте ли ме и трябва ли утре да идвам пред БНТ, или не трябва?“. А те взеха да се смеят и ми викат: „Ама ние точно тебе те търсим всъщност. Идвай!“. На другия ден отидох и се започна едно разпределяне кой какво ще каже и изиграе. И се оказа, че аз, неизбраната, бях поела почти цялото първоюнско предаване. Но дойде септемврийският брой, където трябваше да остане един водещ и вече да си бъде пак на живо. В БНТ направиха кастинг със задачи пред камера, етюди и т.н. А аз знам – още тогава съм била хитра, – че когато разсмееш комисията, винаги имаш успех. Най-сигурният начин е да изиграеш клишето „Пишка ми се, но не мога да отида до тоалетната“. Аз се направих, че засядам в асансьора – смяха се, забавляваха се, но пак избраха Искра Ангелова. Където има нещо, винаги сме аз и Искра и винаги избират Искра, тя беше хубавото дете. Тя обаче беше 7-и клас, трябваше да кандидатства, а аз бях 6-и и ми беше по-лесно. И стана така, че първата резерва трябваше да поеме нещата. Винаги сякаш има отгоре някой, който ей така нарежда за мен нещата, че се случват… И така се появи „кака Лара“. Никой по това време не знаеше, че ще бъда кака, а съвсем скоро наистина станах такава, защото малко след това се роди брат ми.

Тази кола не е червена

За НАТФИЗ аз кандидатствах вече като известна. Не беше особено трудно в онези години да си известен: имаше една телевизия – пускаш и гледаш. Но всичките ми приятели от школата – Искра,  Мира Гоговска, Иван Радоев и другите, ще кандидатстват тази година, а аз съм една година назад и трябва съвсем сама да кандидатствам на следващата. И това не ми дава мира. Така решавам, че може да взема 2 години за една. Понеже не бях от много редовно ходещите на училище, един ден класната ми казва: „Лазара, трябва да поговорим. Едва октомври е, а вие имате толкова отсъствия, колкото човек натрупва за цяла учебна година. Ако продължавате така, трябва да станете частна ученичка“. За да се защитя, изстрелвам: „Ама аз не ви ли казах, че ще ставам частна ученичка, защото ще взимам 2 години за една. След това трябваше да продължавам с тази версия. Не беше особено трудно да убедя майка ми и баща ми, но се оказа, че е нужно и разрешение от Министерството на образованието. А толкова са ми луди родителите, че и давамата се съгласиха да хвърлим безумната лъжа, че отиваме да живеем в Италия.

Майка ми е човек, който не помни никакви имена – тя помни само първата буква. Отиваме в МОН да искаме въпросното разрешение, казват ни, че трябва да се срещнем със зам.-министъра Руси Русев (примерно). Майка ми, носеща името Клелия, както винаги цветна и приповдигната, прави 3 крачки и влиза с апломб: „Здравейте, г-н Ради Радев! Толкова ви харесвам, аз следя вашия творчески и политически път…“. Човекът каза „Да, да“, беше очарован от нея с този монолог. ВеднагаТази разписа и аз така взех 2 години за една, което се оказа изключително лесно, защото тогава (1990 г.) в 11-и клас почти не се учеше, а имаше нещо като УПК. Кандидатствах в НАТФИЗ заедно с моите приятели – много силна група, която после стана много силен клас при проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков. При индивидуалната подготовка в студията Бончо Урумов ми казваше: „Ако тебе не те приемат, аз не знам кого ще приемат…“. Малко се засегнах, като разбрах, че така е казал и на Мира, и на Искра, но след години осъзнах, че той така ни е нахъсвал, защото при кандидатстването в НАТФИЗ самочувствието е важно. Не самочувствие на някакъв гений, а такова, с което здраво да стъпим на сцената и със спокойствие да си кажем материалите. Така ни приеха в НАТФИЗ. Ама проблемът е, че аз, като съм взела 2 години за една, нямам абитуриентски бал. Тогава Иван Радоев каза: идваш с мен. В онези смутни времена около многото митинги на СДС и БСП баща ми ни закара на абитуриентския бал с нашата червена шкода с огромен надпис „Тази кола не е червена“. За да подчертаем, че ние нямаме нищо общо с битката БСП-СДС.

„Аленото мушкато“ на духовата музика

Много е смешно запознанството с Веско – съпруга ми. По това време аз снимах „Всички пред екрана“ в БНТ и работех с едни и същи оператори, които дори и в ефир наричах „моите лични оператори“. Лято, ваканция. Годината е 2009-а. Аз съм близка приятелка с Драго Драганов, така наречения „Чай“, и с режисьора Стенли Терзиев, с които постоянно се шегуваме. За да дразня Драго, винаги съм имитирала водещите от „Златния Орфей“ и вечния режисьор Ласка Минчева. Непрекъснато използвах името й за смешки, без въобще да познавам тази жена, приписвайки й някакво ретро звучене. С дъщеря ми Бенджи сме на море и като се прибирам от плажа, виждам около 15 пропуснати обаждания и съобщение от непознат номер: „Здравейте, аз съм Ласка Минчева. Може ли да ми се обадите…“. Казвам си: на Драго и на Стенли им е скучно… И звъня по телефона, очаквайки насреща някакъв номер от тяхна страна. Вдига жена: „Аз съм Ласка Минчева, търся ви за едно участие“. – „Ооо, приемам, как няма да приема“, отговарям абсолютно нахално и разлигавено, убедена, че те са накарали някоя приятелка да говори. „Участието е международен фестивал на духовата музика“. Избухвам в смях – тези двамата и сред духачите ще ме пратят! Казвам: „Има ли духова музика, аз съм там!“, а тя продъжава: „Фестивалът се казва „Алено мушкато“. Аз вече се размазвам от смях, обаче отсреща не чувам никой да се смее… Жената казва: „Ще ви оставя сценарий на входа на телевизията. И не понасям да се чете, затова ще ви помоля текстът да бъде научен наизуст“. Усещам, че говори съвсем сериозно и че тук май наистина става въпрос за фестивал… Като се върнах в София, имах сценарий, оставен от Ласка Минчева, и в края на август, при 50 градуса жега, трябваше да замина за Оряхово да водя фестивала.

Викам си: това сигурно е някаква халтура, тъкмо никой няма да ме забележи там с духовата музика и никой никога няма да узнае за това. Но пристигайки на площада в Оряхово виждам разпънати ПТС-и, огромно количество техника, много оператори и аз започвам да се оглеждам дали не са и моите лични там – поне ще ни е весело. И наистина забелязвам единия от моите оператори, който се е навел в гръб и нещо си оправя камерата. Аз решавам, че ще направя чудна смешка, засилвайки се със страшна мощ да го плесна изненадващо отзад. Плясвам го и към мене се обръща…съвършено друг човек, който ме измерва с въпросителен поглед. Казвам: „О, извинявайте, объркала съм се“. А той: „Няма нищо, аз след малко пак ще се наведа, ако искате пак така…“. Всъщност това се оказа Веско. Нашата дружба избухна на фестивала на духовата музика „Алено мушкато“ и 2 години по-късно вече се беше появила и Вая… А междувременно няколкото дни на фестивала мисля, че ме направиха и почетен гражданин на Оряхово.

Истината е, че дълго след това се чувахме с Ласка Минчева – тя знаеше, че е сватовникът, който ни събра. Оказа се, че всичките ми разкази за нея преди да я познавам са били неверни. Други такива перфекционисти като Ласка и Хачо Бояджиев не съм срещала по пътя си нито в телевизията, нито в театъра.

Как се самопоканих в „Армията“

От 13-годишна работя. Винаги съм тичала между училището, телевизията, студиото на Бончо Урумов, НАТФИЗ, БГ радио, бебето Бенджи, Младежкия театър… Но дойде период, в който след едни емоционално много натоварващи 2-3 години в News7 телевизията я закриах и аз останах без работата. Обаче страшно ми хареса. За пръв път разбрах, че имам дете, че имам семейство, че е хубаво човек да се научи да готви и т.н. Но след година и половина започна леко да ми става скучно. Най-скучен от всичко беше този 1 час, в който Вая плува, а аз седя пред Спортната палата и я чакам. С колежка продуцент от телевизията, която току-що беше станала пиар в община „Средец“, често си говорехме и един ден тя подхвърли колко прекрасно би било и аз да стана пиар – например в Народния театър, и двете да се виждаме постоянно и да не се разделяме. Това ми остана в главата и в един момент си казах защо пък да не звънна на Миро Пашов – директора на театър „Българска армия“, докога ще си седя вкъщи?! Артистка не съм била от 15 години и едва ли колегите ще прегърнат жарко моето завръщане, защото аз вече съм от другата страна, от „комерса“, в телевизията, била съм в „Биг Брадър“ – ние сме малко чалгата на театъра. Но съм работила като шеф на пиар отдела на БНТ – голяма институция, защо да не мога да бъда пиар в театъра?! Обадих му се: „Ти имаш ли нужда от пиар?“ – „Какво имаш предвид?“ – „Само ти казвам, че дори да имаш пиар, нямаш толкова добър като мене…“. А той: „Утре по-добре направо ела в театъра“. И аз отидох. Беше началото на сезона. Пашов предложи: „Постой седмица, виж какво се иска от тебе и какво мислиш, че можеш да направиш. Ако ти хареса, от 1 ноември започваш“. Тогава се репетираше „Черна комедия“ и много се запалих, като видях всеотдаен актьорски състав. Казах си: оставам. С куп идеи, които си мислех, че са супер удачни, а по-късно нито една от тях не се реализира. В телевизията ти медията си я имаш, докато в театъра е по-трудно – електронните медии не са много оторени към това изкуство. Театър – тире – това не прави рейтинг. Тоест: ако ще ми говориш за изкуство – в рамките на 3 минути, сбито, и само защото си ми приятелка… Но нещата потръгнаха. Така се случи попадането ми в „Армията“ – също като в телевизията, сама си го направих. Общо-взето, не чакам да ме канят.

Професията е постоянно чакане

Върнах се и към актьорството. От хрумката на режисьора Стоян Радев, който искаше да направи спектакъл за жените в Театъра на армията, но нямаше как да включи мъж режисьор за обединяваща нишка като във филма „Осем и половина“ на Фелини. И какво да направим – ще хванем пиара. Та от неговата хрумка се случи моето връщане на сцената и не крия, че след „Представление и половина“ дойдоха и много други предложения, които да се надяваме през новия театрален сезон да се реализират. Като майка на Бернарда, завършила НАТФИЗ, която за година и половина ще се откъсне от професията, защото е с най-готиното занимание в момента – да е майка на Март, виждам, че настъпват един лутания в главата й: не сбърках ли, ще мога ли да се върна… Опитах се да й обясня това, което и в „Представление и половина“ се казва: че тази професия е едно постоянно чакане. Аз никога не съм знаела, след всички гупости, които съм изиграла, че ще трябва да стана почти на 50, за да изпитам удоволствие на сцената за пръв път в живота си. Защото „Представление и половина“, колкото повече се играе, толкова повече се превръща в истински купон. Никога не съм си мислила, че мога да съм на една сцена с Пламена Гетова, Меглена Карламбова, Елена Райнова, Мимоза Базова… Леле, какъв късмет е да имам тези 4 жени заедно с мен на сцената. Младите момичета също са прекрасни и за щастие виждам как и на тях започват да им се случват нещата. Ето, сега Гергана Данданова ще бъде в главна роля в сериал; на „Варненско лято“ разбрахме, че Гергана Плетньова я чака голям филм; Анастасия Ингилизова, Евелин Костова правят своите крачки към все по-голяма популярност, която идва, когато минеш през екрана… Нямам търпение да настъпи новият сезон – първата ни среща ще бъде в Пловдив на фестивала „Сцена на кръстопът“. А може би около Коледа ще се заемем пак с женска комедия, в която ще съм и аз – чакам момичетата да се освободят, защото в момента активно снимат.