След 290 представления за общо 12 години моноспектакълът „Живак“ създаде на актьора и автор на текста Димитър Живков същински ореол на нов герой на Северозапада. Мнозина до такава степен го отъждествяват с ролята, че за тях той е просто Живака. Голям комплимент, като човек се замисли и се сети, че от толкова много изпълнители на Хамлет през годините едва ли за някого е останало прозвището Хамлета. Живков се радва на тази разпознаваемост, но в същото време знае и иска и другите да знаят, че може много повече от това, което показва в „Живак“. Работи да е все по-добър партньор, когато не е сам на сцената. Както в „Остри завои“ от Ерик Асус със Стефани Ивайло – съучастница, с която усеща, че лети, или с колегите от една от последните пиеси на Здрава Каменова – „Изтрий веднага“. Адски му е „вкусно“ да дава гласа си на аудиокниги, особено когато попадне на предизвикателства като „Портокал с часовников механизъм“ от Антъни Бърджес, където нито английският е съвсем чист английски, нито „руските“ фрази са чист руски, съответно и българският превод не е обикновен български. Интересна задача за озвучаване са и романите на Стоян Николов-Торлака – „Северозападен романь“, „Автономията????“, „Аз, ваксинаторът“ и останалите, а Митко не би се въздържал да сравни безвреме отишлия си техен създател с великия им земляк Радичков.

Освен че е преподавател по сценична реч в НАТФИЗ, отскоро Димитър Живков е и член на трупата на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен. Там с Тигран Торосян сега репетират пиесата „Джон и Джо“ от Агота Кристоф – почти абсурдистки текст, за който са мечтали от студенти. Митко и Тигърчето са отдавнашни приятели: Торосян участваше в режисьорския дебют на Живков „Игра за големи мъже“. Живака си представя партньорството им като това между Малин Кръстев и Ивайло Христов в „Самотният Запад“ на Макдона или между Герасим Георгиев-Геро и Вальо Танев в „Швйк“. Между приятели се получава най-добре.

Аз – Димитър, ти – Димитър…

Защо майка ми не е искала да ме кръсти Димитър? Защото точно в първите й випуски – тя е учителка по математика – имало един Димитър, който й скъсвал нервите – ни приемал, ни предавал. Стигат например до урок за пречупени прави. И го пита тя: „Дай ми дефиниция за пречупени прави – вчера сме го взели тоя урок, да видя какво си запомнил“. Той седи, гледа чертежа и вика: „Това са пречупени прави, оти се трошат у кюшето“…

…Та като идва моментът да се мисли име за мен, с баща ми, който е пожарникар, много са искали да се казвам Деян. Обаче на баща ми баща му се казва Димитър – мир на праха му, беше много готин дядо, колоритен образ. И нейният баща, другият ми дядо, казал: „Не се излагай, свекър ти е толкова хубав човек, името, което носи, е хубаво, има си светец, има си история…“. Майка ми склонява. Когато в родилното дядо ми идва и гледа отдолу да види бебето, тя ме изнася на прозореца да ме покаже. „Как го кръстИхте дедето?“. А тя: „Димитър!“. „Ама как Димитър?! Чист Димитър?!“ – „Димитър, на тебе“. И тоя човек отива и купува бонбони и букети на цялото родилно отделение, на всяка една от лекарките и сестрите. Беше много смешен, като идваше Димитровден и той започваше да изрежда: „Аз – Димитър, ти – Димитър, кучето – Дунка…“ и така нататък – всичко, което е с „Д“, се празнуваше.

Милааа! Мояяя! Мамооо!

Разказвали са ми за една от първите ми артистични изяви в детската градина. Подготвя се някакъв рецитал за родителите, на мен ми било дадено да рецитирам „Мила моя мамо“ под жив съпровод с акордеон на госпожата. Ставам аз, г-жата засвирва, свири един път, свири втори път, там, където трябва да заговоря – не заговарям. Тя повтаря фразата, дава ми знак, аз почвам да мрънкам под нос – нищо не се чува. „По-силно бе, Мите!“ – казвам го втори път, пак така. „Абе Мите бе, давай го по-смело!“. При което Скорпионът в мен още тогава се е проявил. Така ли?! И като съм започнал, всяка една дума със зверски писък: „Милааа! Мояяя! Мамооо!“… Викане все едно съм на двора и викам майка ми да ми хвърли топката от терасата… А майка ми, милата, невежда глава и хем се смее, хем се крие. И вече до тия години, като дойдеше да ме гледа в театъра – седи на първи ред и си закрива очите с длан. Кажи ми, защо ме гледаш така? „Ми да не сбъркаш…“. Викам: аз ако сбъркам, ще се оправя – това ми е работата. Е, след време го преодоля.

Пак като малък пътуваме за село с БДЖ и понеже нямало 2 места в купето, майка ми казва: „Аз ще съм в съседното“. Някой явно ме е попитал: я кажи, моето момченце, ти какво обичаш да гледаш по телевизията?“ и аз съм взел да цитирам едно към едно това, с което започва дублажът: „Канал Франс Ентернасионал представя…игралния филм...„Костенурките нинджа“ и съм продължил да изреждам имената на хората, които са нарисували анимацията, доколкото съм ги схванал с френското произношение… Майка ми разказва: „Чувам в другото купе как хората се смеят, аз пак навела глава“… Само да ме подканят и се почвало. Имал съм си репертоар. В тийнейджърските години бях научил на Шкумбата две касетки с вицове мот-а-мо. На един лагер на морето събирах по 30-40 човека около нашето бунгало, за да изпълнявам вечер след вечер касетките. Аз си бях пухкав и това ми беше номерът да комуникирам – няма с какво друго да впечатля хората, еле пък момичетата, та се правя на смешен. До момента, в който си дадох сметка, че никой не ми знае името. Хората ми викаха Шкумбата, Шкумбата. Не че и аз не съм Димитър като него – Димитър Туджаров-Шкумбата. Но не знаят аз кой съм. И си казах: ей, това може би не е толкова добре, трябва да си намеря моя начин…

От едно котило

Слава Богу, по-късно в самодейния театър започнах да си намирам моите средства. Но първата ми роля в готов спектакъл беше катастрофа. Влизам да играя Вълка в спектакъла „Горски светофар“. Той от години се играе, но аз съм нов в състава. Партньорката ми, която играе Лисицата, има сцена, в която трябва да ми се качи на гърба, и аз, като глупавия вълк, да я изведа. Беше част от процеса да си намерим костюми и аз взех едни много хубави кадифени панталони на баща ми, от неговата „пристанушка“ – толкова е бил слаб тогава, че на мене като тийнейджър ми стават, дори са ми тесни. На премиерата в момента, в който трябва да се обърна и Лисицата да ми скочи на гърба, панталонът се спрасква от гайката до основата на ципа отпред и лъсват белите ми боксерки. Това си беше гаф, но пък след това използвахме гафа да го направим ефект: накарах мама да ми зашие едно червено сърчице отзад на белите боксерки и правех така, че винаги да съм сигурен, че панталонът ще се скъса…

Годините в самодейния театър ми дадоха много. С голяма част от връстниците ми от състава и до днес сме приятели и се търсим. Пораснахме адекватни, заобичахме театъра. Адриан Филипов сега е в Плевенския театър, Камелия Лишковска – във Врачанския, Петко Венелинов – в Младежкия, малко по-големият от нас Ники Луканов, от когото наследих немалко от ролите, от Младежкия неотдавна се премести в Саирата, Тошко Мечкарски е колега преподавател в НАТФИЗ… От едно котило сме. И си давам сметка, че да имаш подобно начало е много хубав дар, който оцеянваме с времето.

Очи на зрители, очи на артисти…

Усетих, че времето тече неимоверно бързо и че е жестоко към нас като професионалисти. В локдауна заради коронавирусната пандемия разбрах, че ние сме последна дупка на кавала като прослойка в обществото. В същото време онова, което ми даде сила и ме накара да не се предавам и да не бягам от професията, беше пак „Живак“. Отидох да играя „Живак“ – 13  човека бяха долу в салона, бяха с маски, бяха далече един от друг, обаче… са там! Дошли са и те гледат с ей такива очи! И тогава си казах: ето това е! То оформи един хубав цикъл. Когато завършвах 12-и клас и се подготвях за Театралната академия, в Благоевград ме бяха приели право, но не записах, защото исках в София. В София записах психология, подадох си документите, но нашите ми казаха: ако искаш, все още имаш някакво време, ходи кандидатствай в Академията. Имах тогава едно представление в самодейния театър „Пионер“ във Враца, което беше юбилейно и се бяха събрали няколко поколения актьори, играли в един и същи спектакъл. И аз като видях тия хора, като усетих енергията им – вече реализирани, с професии, със семейства – как горят, макар и само за 5 минути на сцената, си казах: това няма как да го оставя. Та и сега, по време на пандемията, се завъртя такъв цикъл и осъзнах – нищо друго не може да ми даде това усещане, по никакъв друг начин аз не мога да се чувствам полезен, дори понякога да е и само за един-единствен зрител. Един човек да промениш с това, което правиш, пак е нещо. Въпросът е докога това ще стига като мотивация…

Ах, какъв мил спомен!

Сега, когато с театър „Бонини“ играем „Лъжи ме, обичам те“ по Алън Ейкбърн или „Нашата голяма френска сватба“, щом героят ми не е на сцената, аз не стоя отзад, а заставам отстрани, за да гледам Геро и колегите. И всеки път откривам нещо ново и ценно. Така бях и едно време, когато Мариус ме взе още като студент в „Големанов“ в Малък градски теаър „Зад канала“. Гледал съм всяко едно представление горе на първия прожектор отстрани на балкона. Ей там стоях от начало до моето много мъничко влизане в 3-то дейтвие. Колко съм научил с гледане и в комуникация с тия актьори – Илка Зафирова, Владо Пенев, Светлана Янчева, Ицо Мутафчиев… Както казвам и на студентите, давайки пример със себе си: аз преди да започна да играя в самодейния театър, 6-7 месеца бях момче за всичко. Не ми позволиха да се кача на сцена, да разучавам роли, да се правя на артист, преди да отида да почистя, да заредя кюмбето с дърва, които аз сам съм нацепил. Подреждал съм кабели, присъствал съм на репетиции и анализ на текста – бил съм част от процеса, но съм минал през черната работа, за да знам как се уважава това пространство, на което се твори. Имах шанса да съм чирак, после, като завърших – да мина през провинциален театър…

Та за „Големанов“. Няма да забравя, имахме едно турне, много голямо според моите стандарти – 5-6 дена. Мариус беше решил накрая, когато процесията чака Големанов да им даде пари, както си е по автор, той вместо пари им дава една своя снимка за спомен. И понеже тая снимка после бива скъсана, тя винаги беше изрязвана от някакво автомобилно списание – я фар, я мигач. По-опитните имат техниката да се смеят, без да им личи, без да се озъбват и без всичко да лъсне пред публиката. Аз обаче, студентче, все се ухилвах, а съм в средата на сцената и ми става гузно, че се излагам. Та идва това турне и си слагам свръхзадачата да си мисля за някакви отвратителни неща, така да се концентрирам, че каквото и да стане, да не се разсмивам. Обаче Христо/Големанов решава, че ще си направи майтап и вместо снимка на мигач, изрязва от мръсно списание една доста надарена разкрачена гола мадама в перфектния формат като за портрета. При което моят поглед пада точно на снимката, вижда я и всеки от колегите и започва неудържим смях. Пърти (Иван Петрушинов) и Емо Котев се обърнаха с гръб. Светлана Янчева буквално си изцвили репликата „Ах, какъв мил спомен!“ и излезе от сцената. Владо Пенев каза само „Ооо, не!“ и също излезе. А аз стоя, гледам го това нещо и, естествено, не успях да не се разсмея. Но пък забавата е важна за сплотяването на екипа.

В ДНК-то ни е да сме на кон

Току-що бях дошъл от Старозагорския театър в София, когато ми се обади приятел, с когото започнахме заедно в театъра в Сливен, но той вече се беше преквалифицирал и се занимаваше с туризъм. „Митаче, ти можеш ли да яздиш?“. – „Не мога, обаче се досещам за какво ми звъниш, така че ще се подготвя“ – „Искам да отидеш като водач с една девойка на конен преход в Родопите“. Аз от малък имам афинитет към конете; като се учех да рисувам като дете – винаги рисувах коне, обожавах ги. Започвам аз едни клипчета да гледам, на едни табуретки да се лашкам, защото движенията са характерни, трябва човек да свикне. Ходих и над Владая да тренирам с една кобилка – Мадона, която леко накуцваше. Когато дойде самият тур, видях каква сериозна работа е това и се убедих, че настина на българите някак си ни е в ДНК-то да сме на кон. Някаква първична връзка имаме с това уникално създание, което сякаш през порите си усеща кога си смел, кога си напрегнат, кога те е страх. Клиентката беше англичанка, по-малка от мене. Имаше си собствен кон, но там, за да язди, трябва да качи коня на ремарке, за да отиде на някакъв манеж на 30 км от дома й. А в Родопите минавахме през ниви, дворове – няма кой да те спре. В Англия, обясни ми тя, имаме поговорка: ставаш ездач след третото падане. А, добре, ще го знам… Един ден се засилвам да се кача на коня с една тежка раница, но тя ме повлича и в един момент, както бях на седлото, изведнъж се озовах под коня. При най-големия преход – 30 км, по едно време моят кон започна от радост да си навежда главата напред и да рита със задни крака, докато галопира. Аз това не го знам и решавам, че иска де ме хвърли. От движението седлото заочва да се измества настрани и аз усещам, че падам. Падам, падам, падам, падам! Не знам как успях да си извадя краката от стремената, прехвърлих единия и се пуснах да се пързалям на бедро няколко метра в зелената трева. Нито съм се въргалял, нито съм се ударил, нищо такова… Това ми е второто падане, не стигнах до трето, сава Богу. Усетих, че връзката ни е много силна. Преди да се роди синът ми, за първи път изпитах какво значи някое създание, като ми чуе гласа, да дойде и да си сложи главата на гърдите ми. Няма такова чувсто! По-късно със сина ми съм го усещал – като знак за безрезервно доверие.

Ама вие и в живота ли сте такъв?

След като тръгна сериалът „Аз и моите жени“ по БНТ, в който героят ми се разкъсва между две и все не може да избере, довеждайки ситуацията до задънена улица, често трябваше да влизам в оправдателен режим: да казвам, че аз съм си свършил работата и нямам нищо общо с тоя персонаж. Веднъж си взимам храна от магазинче до нас и продавачката, като ме разпозна, така ми подаде храната, та си помислих, че се е изплюла вътре – толкова омерзително ме гледаше. Друг път се запознавам с някаква девойка след премиерата на една книга: „Здравейте, казвам се Димитър“, тя си казва името, държи ми ръката и вика: „Ама познат сте ми отнякъде“. „Да, върви сега един сериал с мое участие...“. Тази, като се сети, както ми държеше ръката, изтръска я и само каза: „Пуууу, ама вие и в живота ли сте такъв?“. Не, не нямам нищо общо. Само дето не ме зашлеви... Покрай „Ол инклузив“ имах също случки. Наскоро отивам в една нотариална кантора, минава шефката и докато чакам да ми оправят документите, подхвърля: „Ъхъ, оставихте си вие детето друг да ви го гледа и ходите да изневерявате по Бургас и Варна…“. Такива неща, които мога да сравня с преживелиците на Черкелов, когато са му чупили прозорците едно време като играеше в „На всеки километър“ Велински, всъщност са комплимент за добре свършена работа.

Иначе аз наистина се разведох, но не по такива причини. По време на локдауна много хора, като ги затвориха с партньорите им, видяха, че не могат да издържат, други се преоткриха. Аз за съжаление съм от първите. Именно фактът, че минах през подобни събития в живота си, ми даде да разбера, че темата за откровението е важна. Това да знаеш кой си, какво искаш, какво не искаш от живота – това е водеща линия в личния ми път, която се отразява и на професионалните ми решения.