Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен, е в предстартова треска за поредната си премиера – спектакълът „Джон и Джо“ по пиесата на унгарско-швейцарската писателка Агота Кристоф. Премиерните представления са тази вечер – навръх празника 8 март, и на 22 март в камернана зала „Пан Бурянин“ на театъра. Режисьор е младият и много талантлив Цвети Пеняшки – възпитаник на проф. Жени Пашова и доц. Петър Пашов по специалност „Режисура за куклен театър“ в НАТФИЗ. Сценографията и костюмите са проектирани от Ясмин Манделли, музиката е на Милен Апостолов. Участват актьорите Димитър Живков-Живака, Тигран Торосян, Мария Рушанова и Иван-Александър Дойчев.
Актьорът Димитър Живков-Живака сподели специално за „Сега“ още в края на миналата година някои подробности за проекта. Той разказа, че с Тигран Торосян, с когото ще са в главните роли, още от студенти мечтаят за този почти абсурдистки текст тип „В очакване на Годо“. Митко и Тигърчето са отдавнашни приятели: Торосян участваше в режисьорския дебют на Живков „Игра за големи мъже“. Живака си представя партньорството им като това между Малин Кръстев и Ивайло Христов в „Самотният Запад“ на Макдона или между Герасим Георгиев-Геро и Вальо Танев в „Швйк“. С приятели се получава най-добре, убеден е той.
Поставяна по целия свят, „Джон и Джо“ е от онези пиеси, които чрез средствата на комичното и трагичното превръщат двойката актьори в популярен дует.
„Джон и Джо“ е минималистична абсурдна пиеса, в която двама герои, Джон и Джо, седят на маса в кафене и водят странен, на пръв поглед несвързан, повтарящ се диалог, изпълнен с комични недоразумения и нелепи обрати. С прости средства и малко думи актьорите успяват да представят крехкостта на човешките взаимоотношения и неуловимата природа на щастието. Пиесата е едновременно забавна и тъжна, поставяйки зрителя пред въпроси за приятелството, съдбата, случайността и неизбежността на житейските цикли, повдигат завесата от театъра.
Според драматурга на театъра Гергана Пирозова пиесата на Агота Кристоф се занимава с малкия човек и с един „нестандартен, почти нелеп диалог ние изпадаме в бездната и участта на онзи човек, който смята, че нищо повече не го очаква. Но се оказва, че не е така, че животът е едно много по-интересно мероприятие“. Това ще се види и в спектакъла, който започва по невинен и донякъде смешен начин, за да стигне до големи екзистенциални открития, сподели на пресконференция Пирозова, цитирана от БТА.
„Когато за пръв път четох пиесата и мислих за нея, ми направи впечатление това как е представен малкият човек с неговите малки мечти, които за него обаче са големи“, казва режисьорът Цвети Пеняшки. Според него това, което е под повърхността на текста, е стремежът на всеки човек към по-здрави основи в живота, „да имаш един малък остров, който да ти дава сигурност, да е твоят параван пред торнадото, което ни върти през целия живот“, отбелязва той.
Текстът е изключително актьорски и без толкова сърцати и отдадени актьори не би могъл да се получи, убеден е режисьорът.
Сценографът на спектакъла Ясмин Манделли подчертава, че нейната задача е била тя да не пречи на играта, а да я подпомага. „Декорът е изключително условен и в същото време много богат на възможности. В него съм преплела стилистиката на оп-арта и цветовите контрасти, които смятам, че подпомагат това лутане между действителното и въображаемото“, посочва Манделли.
Агота Кристоф през 1956 г. напуска Унгария едва на 21 години и бяга в Швейцария, където остава до края на живота си. Известна повече с романите си, превеждани на над 15 езика, тя пише изцяло на френски. Утвърждава се и като автор на театрални текстове, като през 1972 г. написва замислената първоначално като радиопиеса абсурдистката миниатюра „Джон и Джо“. В България е публикувана в сп. „Панорама“.
Театърът на Агота Кристоф се развива по линията на комедията, която в определен момент пропада в горчивината и мъката. В нейните текстове лесно могат да се открият влияния от Бекет, Йонеско и дори Чоран, но в сърцевината им изпъкват социалното и политическото. Нейните герои Джон и Джо провеждат диалог, за който можем да сме сигурни, че вероятно се случва поне за стотен път или пък за първи – никой от нас няма до края да е сигурен кое е вярно и кое не. Те са по клоунски лаконични, поетични и трогателни. Парадоксалните ситуации разкриват пред нас теми като бедността, приятелството, самотата и по един чаплинов начин изскача въпросът на Джо: „Как става така, че някои хора имат пари. Много пари. Постоянно. Харчат и пак имат. Винаги“...
