Случи се малко случайно. В една смугла утрин се качих на влак от Варна, за да посетя с приятел известен туристически маршрут край Ямбол. Другарят пътешественик трябваше да се присъедини от съседна гара, но, не щеш ли, се успа. Прецених ситуацията като екстремна и реших да продължи подобаващо – чрез лутане из непознато място. Така в 7 часа сутринта се озовах зъзнещ на гарата в Трънак. Планина си е – макар да не е високо, гаричката е разположена в старопланинското дефиле на Луда Камчия и сюрпризира всеки, който подрани неподготвен.
Целта ми беше село Билка. Намира се на отсрещния рид над дефилето. Зад Билка се извисява
гъст Балкан с поляни
Там има три върха, известни като Трите каи, идеални за излет. Правя уточнението, че от десетина години каите са доста посещавани, провеждат се маратон, ученически лагери; местността, кажи-речи, бе непозната единствено за мен. Но не само стечението на обстоятелствата ме прати в Билка. То е 100% с турски етнос, а в Трънак е роден един от терористите, извършили атентати през 80-те години на миналия век – исках, без да питам-разпитвам, да усетя от днешната атмосфера на някогашния барутен район. Защо да не разпитвам – ами защото понякога човек научава повече истини, мълчейки.
Гаричката се намира на около километър и от село Трънак, и от Билка. Излязох на шосе, непознат човек поиска да ме качи. Отказах. Понякога пеш се научават неща, които никакъв автомобил не може да предложи. Така узнах, че Луда Камчия е толкова суха тази година, че спокойно може да бъде взета за черен междуселски път. Видях още, че местните хора гледат зеле.
Билка се намира на малък хълм, обичан от слънцето. Вече нямах проблем със студа и спокойно разгледах какво има в селото, чието население е 350 души. Нищо няма освен хранителен магазин, джамия, кметство, което не се заключва, и табела. Табелата показва маршрута до каите. Магазинерката и една разговорлива баба издадоха, че хората в Билка страшно се радват на разработения туристически маршрут. Идват деца, млади хора... – това е
глътка живот в буквален смисъл,
след като местните млади прекарват половината година в емиграция.
Облагородяването и рекламата на маршрута се дължи на варненски любители на планинското ходене. Постарали са се добре – пътят е маркиран, в магазина са оставили брошури, подробна информация разпространяват и в интернет. Заслужават адмирации, защото благодарение на тях жителите на морските селища могат да изживеят неповторими планински емоции на един хвърлей от града. При това в по-голямата си част маршрутът е
достъпен за най-обикновени любители
Той е кръгов, с дължина малко над десетина километра, изминава се с деца за максимум 6-7 часа, включвайки големи почивки. От тези данни изключвам Орта кая (465 м), тъй като е подходяща само за катерачи.
Аз лично съм толкова лежерен планинар, че дори не поех направо към Коджа кая (568 м), както правят повечето хора, а първо към най-ниската Уч кая (377 м). Следвах брошурите - тръгва се от кметството, като целта е да се хване черен път, минаващ край гробищата. Да си призная, не бях посещавал тридесетина години чисто мюсюлмански села в Източна Стара планина. И докато вървях по улиците, веднага усетих промяна, макар доловима единствено с чувство. Дали поради къщите, които бяха с отворени и открити дворове, заради друго ли... – нищо в бита на хората не подсказваше, че принадлежат на малцинство. Пред някои от домовете зеленееше английска морава, следователно дори Билка попиваше универсална култура.
Стигнах гробищата. До тях има чешма, поспрях се. Седнах на камък, гледах гробищата, защото единствено те се разкриваха пред очите ми.
И пак имаше нещо странно,
което долавях, без да разбирам. На първо време странни бяха едни метални стълби, високи около два метра, разположени до самия вратник на гробищата, на височина колкото него. Блажено се отпуснах в размишления вълнуват ли ме наистина стълбите, когато се зададе джип. Слязоха възрастен мъж и синът му (около 30-годишен). Поздравих ги, те ме заприказваха, разбрах, че имат имот нагоре. Попитах за стълбите. „Абе кметът решил да заключва, за да не влизат диви животни. Ама бабите нямат ключ, не могат да прескачат вратника, та по стълбите да минават”, отвърна младежът. След три дни препредадох този нищо и никакъв разговор на приятел етнолог. Показах му и снимки от гробищата. Той
също се слиса, но по негов си начин, научен
„Това е много интересно – рече етнологът. – По принцип мюсюлманките не могат да посещават гробове, а младежът ти е казал, че стълбите са за бабите. Явно нещата се променят. А и разгледай добре надгробните паметници! И то в малко планинско село! Порядките и традициите се приобщават спрямо доминиращата култура дори в затънтените краища”. Разгледах отново собствените си снимки и чак тогава осъзнах това, което несъзнателно ме шокира на място – паметниците са високи, поддържани, досущ християнски. Това селско турско гробище се различава много от селските турски гробища отпреди 30 и повече години.
Явно в бита и обичаите текат промени,
уловими с много едър времеви аршин.
Младежът ми каза и други неща: „Няма работа. Хората стоят без препитание. Ако в чужбина някой нещо... - това е. А едно време тука, през социализма, всички работеха, земите не пустееха. Тютюн се гледаше много, сега някои със зеле опитват вместо него”. Изясни ми се за зелето. Понеже е млад, позачудих се лични спомени ли предава за социализма, но нямаше смисъл да го питам – млади и стари навред в страната твърдят същото. Тръгнах нагоре, а баща му ме посъветва да си напълня вода – по пътя имало чешми, но всичките били сухи сега.
Пътьом ще разкажа за самата природа. Веднага след гробището черният път става много приятен, наклонът му е лек. Вдясно от него има гора, а вляво се откриват гледки към камчийската долина и хълмовете над нея. Поглед назад отваря панорама към Билка. Пътят прави малки завои край китни частни имоти и влиза в голяма терасовидна поляна.
Това място е чудно –
с широколистна гора в единия край, гледка към по-ниски поляни в другия, обградена с храсти и ниско гнездещи птици в третия, плюс много стръмна висока скала, фронтално разположена откъм четвъртия край. Познах я – това бе Орта кая, която само катерачи достигат. Под голото й назъбено теме имаше гъсти дървета. Звуци като от диво прасе чух от тях, но практично реших, че съм се заблудил.
Поседнах на прекрасната поляна, която отваря взор чак до язовир „Цонево”. Заразглеждах нивичките в ниското, из които се мяркаха хора. Като в лабиринт се мъчех да узная накъде водят виещите се пътеки край тях. Любувах се на величествени сенки, които облаците отместваха през десетина минути. И със страхопочитание поглеждах Орта кая. Стори ми се, че и тя ме изучава. Височините в района не са големи, но пропорциите на релефа правят
каята да изглежда като величествен естествоизпитател,
наблюдаващ с мъдра ирония хора, мравки и глигани, без значение от вида на съществото.
Пътят нататък всъщност заобикаля тази странна кая. Влиза в гора с постепенен наклон, продължава по рид, за да се отклони накрая към Уч кая. Изкачването е лесно. Най-ниската кая предлага неповторим пейзаж - върхове, хълмове, долини, река, притоци, язовир, села... Обратно от нея се слиза по същия път. Нататък катерачите поемат към Орта кая, а такива като мен следват в ниското маркировката за Коджа-та. Маршрутът отново минава през поляни и огледни места. Изживяването на най-високия връх е като при малкия, умножено по две.
Слизането от Коджа кая обратно към Билка е най-дългият участък, а последният половин час е стръмен. Доволен бях – вървя надолу, а не нагоре, ако бях сглупил с посоките в началото. Пейзажът при последните стотина метра е нова муза за поети и прозаици – съвсем пред теб са разхвърляни поляни и оградени дворове, по-надолу – къщите на Билка, напред е Трънак, а след него още поля, ниви, ридове и пътища, свърващи в друго село.
Вече бях отново в Билка. На една улица видях старец да цепи дърва, а бабата до него хранеше кокошките. Поседнах край тях. Мълчейки, само кимайки, научих следното: дядото цепи дървата, ама трябва да внимава, защото е с три операции, ще му правят четвърта; лекарите не са като едно време, само пари гледат да ти взимат; пари хората нямат, бедно се живее сега, а преди е било сито. Две неща реших да питам все пак. Първо, понеже дядото бе с шапка на ДПС, го докачих защо я е сложил.
„Те ДПС са същите душмани
Просто раздаваха шапки по изборите”, отговориха двамата. Второ, най-интересното за мен – защо хвалят социализма, след като той им нанесе огромна рана с преименуването. Думата взе дядото: „Възродителният процес бе опит на други държави да ни скарат нас тук. Двама стоят заедно, а трети отстрани ги настройва един срещу друг”.
Тръгнах си от Билка. По пътя втори непознат човек поиска да ме качи в колата си. Без да знам защо, се чувствах адски щастлив от тази разходка.
