В 4 часа сутринта Невшехир е призрачно буден. По уличките от околните пещерни хотели се стичат микробуси и спират по малките площади в очакване на решението. Пред колите на групи чакат и пушат шофьори. Вдигнат е жълт флаг и решението на въздушните власти се чака всеки момент. Ще летят ли и днес 160-те балона над Кападокия?
Имаме късмет – вятърът е добър. Мъжете се връщат по колите и в някаква странна изтръпнала тишина поемаме към хълмовете. Адреналинът започва да ме залива на вълни още при гледката на първия балон. Снимам безразсъдно през прозорците на колата, въпреки че кадрите не стават за нищо. Гледката е опиваща. Преливащи във всички цветове балони, опъвани от групи мъже, докато в коремите им се лее огън. Звукът на горелките изригва шумно, мъжете са млади и пъргави, съседният екипаж вече поема нагоре. Изобщо не разбирам кога е минал инструктажът и как съм се качила в коша заедно с още 15 души. Ако ви кажа, че не ме е страх, ще излъжа. Но балонът се вдига толкова плавно, а гледката надолу към розовата долина е толкова нереална, че страхът ми от топка в корема се разстила нежно по цялото ми тяло на съвсем тънки нишки, сплетени с премала.
Винаги съм се чудила какво е да се рееш като птица. Вече знам. Почти не усещам тялото на балона, не усещам и собственото си тяло.
Изпаднала съм в странна безтегловност
– и телом, и духом. Под мен, пред мен, над мен – близо и в дълбочина, се реят други хора-птици и балони. Вдигаме се без никакви поклащания и ако съдя по съседните балони – много бързо, но скоростта не се усеща. На 600 метра височина страхът се връща на топка – съзнанието върши своето. Обхваща ме внезапен страх само от мисълта къде се намирам. Но после балонът слиза надолу, надолу, надолу, и хлътваме сред комините и странните фигури на червената долина. Пясъчните силуети на Червената и Розовата долина се славят като едни от най-добрите места на залез слънце в света, на изгрев са не по-малко омагьосани. Плъзгаме се край тях, отъркваме се в съседен балон и пак поемаме нагоре. Минути блаженство и невероятната гледка на десетки балони сред пясъци, облаци и небе.
Изобщо не разбирам как са минали 50 минути, но трябва да се приземяваме. Търсенето на място отнема време. Капитанът говори по радиостанцията, докато наземният екипаж с камиончето с каросерия бърза през хълмовете по дирите на балона. Не ни го казаха предварително, но ще се приземяваме точно върху камиончето. В момента на приземяването трябва бързо да клекнем и да сграбчим въжетата на коша на балона. И тук не разбрах кога свръшихме всичко – бързо надолу, кошът се полюшна и намести върху платформата, а 16 души едновременно заскачахме да го наместим по-добре.
В тревите покрай нацъфтелите макове и странен бледожълт кантарион ни чака маса с безалкохолно шампанско и смешните дипломи за туристи, летели с балони. И аз бях там, и аз пих розово шампанско и крачих отнесено сред тревите. Ех. Мога само да си представя какво е да летиш през зимата, всъщност – не мога. Снежнобели долини и шарени балони, студ и огън.
Изживяването с балона е толкова силно, че оставащата част от деня ми се струва сякаш случваща се в друго време и пространство. Една Таня е останала горе зареяна из облаците, докато втора поема с микробуса към другите чудеса на Кападокия.
Невшехир – името означава новият град - е в сърцето на Турция и се простира върху почти целия регион Кападокия. Тези земи в сърцето на Анадола всъщност са с много богата история – по тях са живели хети, фригийци, асирийци, перси, римляни, селдджуци и османските турци. Пласт след пласт различни култури са оставили следите си в тази странна пясъчна земя. На малко пространство са запазени удивителни археологически и културни богатства и сетивата ни тепърва ще бъдат подлагани на изпитания.
Под ярките слънчеви лъчи пясъчните фигури на музея на открито Гьореме буквално заслепяват. За щастие се мяркат и облаци, а сенките им лениво пълзят по силуетите и потъват във входовете на скалните жилища като някакви праисторически влечуги.
На това място се чувствам буквално като буболечка,
а още не сме прекрачили през тесните входове на разположените в скалите църкви. За всеки християнин, пък и не само, изживяването е разтърсващо. Снимките във вътрешните пространства са забранени и това е много добре, защото човек остава сам във възприятията си, неопаковани в рамки. Това място е част от списъка на световното наследство на ЮНЕСКО и напълно заслужено – комплексът от скални жилища и църкви, приютил някога за подлаганите на гонения християни, е удивително съхранен.
Първата църква, в която попадаме, ме стъписва. Оказва се, че това е най-енигматичната църква в целия комплекс – църквата на „Св. Барбара“. Изчистените червени линии и абстрактни фигури затвърждават усещането ми, че в това място има нещо неземно. Изрисуваните пясъчни комини ми приличат на космически ракети, правоъгълниците със сфери по ъглите – на чужди кораби. Гледката на странното пиле, което кълве и бръмбар, който се боксира между два кръста – това не са мои приумици, а официално описание на картините, направо изумяват. „Слез долу, абате, ще взема душата ти“, е написано пред боксиращия се бръмбар. Счита се, че това са думите, с които дяволът е подлъгвал отшелниците да напуснат монашеския живот.
След странното изживяване в тази църква част от останалите помещения не ми правят толкова силно впечатление, докато не стигаме до църквата Токали. Синьо-златните стенописи в тази църква са невероятно ярки и изящни. Църквата Токали е по-стара – от началото на 9-и век, и е играла ключова роля за утвърждаването на долината Гьореме като водещо духовно пространство за монасите през 10 и 11 век.
Мястото е използвано първо като самотно жилище на монах – малка тъмна стая с каменно легло и около това жилище в последствие е изградена старата църква, а след нея – и новата. Сводът на старата църква е уникален – стенопис след стенопис, разказащи хронилогично животът на Иисус. 5 реда с общо 30 сцени на фона на зелена трева и синьо небе - най-пространният непрекъснат разказ, изобразен в пещерна църква в Кападокия.
Счита се, че популярността на монаха, обитавал първото пещерно помещение е била голяма и дава повод за изграждане на допълнителна нова църква на мястото в периода около 960 г. сл.Хр. Именно тук са използвани едни от най-скъпите материали за времето – скъпи сини пигменти и истинско злато, изографисани от майстор от Константинопол.
Високо в скалите над цялата долина е скрито друго съкровище – стенописите на Тъмната църква. За този обект се заплаща допълнително. Тъмната църква е част от манастирски комплекс и е църквата с най-добре запазени стенописи в Кападокия. Името й идва от малкото прозорче в притвора, през което е влизало много малко светлина. Това е и една от причините стенописите да са изключително запазени. Пророците от стария завет, животът на Иисус, картина след картина с удивителна яркост и красота.
Не е за вярване, че помещението през 20 век е използвано за къща за гълъби
, до изчистването му и отварянето му за публика през 70-те години. В последствие през 80-те църквата минава и основна реставрация.
След заслепяващото слънце над варовитите скали – в тесните и хладни тунели на най-големия подземен град в Кападокия – Каймакли. Счита се, че първите пещери на това място са изкопани в меките вулканични скали по времето на фригийците около 7 век преди Христа , а в последствие са разширени и използвани за убежище от християните. Градът се разпростира на 8 нива надолу под земята, макар че за публика са отворени само четири. Усещането е като във филм за Индиана Джоунс – тесни коридори в скалата, усещане за влага и опасност, странно проблясващи в червено дупки на страничните помещения. Твърди се, че в тези скали във времена на опасност са живели близо 3500 души с животните си – жилищата на по-богатите най-отгоре, а на бедните – надолу в земята. Това място не е подходящо за хора с клаустрофобия и по-трудно подвижни, макар че се чувствам странно лека в тунелите и не усещам тежестта на земята.
Тук успяваме да си купим и някакви сувенири, макар че цените на такива места за туристи са поне два пъти по-високи от обичайното. Чака ни разходка в долината на гълъбите, но честно казано, за нея нямам сила. Оставам да гледам приказните комини на долината от високо. Странните твърди шапки върху меките пясъчни тела са наистина като извадени от приказка, а за тях се носят много легенди. Сред тях е и легендата за феите, излезли от комините да помогнат на стария еднокрак стопанин да прибере реколтата си. Мъжът заплакал от изнемога край един от комините за необраните си лозя, а отвътре излетели феи и му помогнали. Всяка вечер излитали феите да помагат на стареца и никой не разбрал, докато всичко не станало на прах и легенда. Една от многото приказки за Кападокия.
