Всеки втори българин се прехласва по красотите на Родопа, по местната кухня и гостоприемството на домакините. Популярните масови маршрути стигат до ски курортите Пампорово и Чепеларе, водното богатство на Девин и Доспат, изпълващите душата гледки от Гела и Широка лъка. Но по-малко са тези, които познават и обичат Източните Родопи. Може би трябва да спрем до "познават" - когато ги опознаеш, е лесно да се връщаш там година след година. Чешмите на всяка крачка (Йовков е споменал нещо по този въпрос в "Песента на колелетата", макар и за друга част на България), малките селца с нежни имена като Чубрика, Светулка, Вишнево, Латинка и Малък Девесил (не, наистина), мирисът на гора и билки...
Най-популярната туристическа атракция в Източните Родопи безспорно е тракийският каменен комплекс Перперикон - на около 15 км североизточно от Кърджали (противно на очакванията, не се намира близо до днешното с. Перперек, а край напълно логично назованите села Горна и Долна Крепост). За хилядолетната история и археологическата стойност на комплекса не му е мястото да разказваме тук, за да остане място за друго; да кажем, че не е добра идея да се посещава в разгара на лятото - температурите през август често достигат 40 градуса.
Предпочитаната база за отсядане в района пък е
край бреговете на язовир Кърджали
Може и другаде, но обикновено е в Главатарци. Допреди двайсетина години, по думите на местните, е било забутано селце с не повече от 20 къщи, където парцелите са се продавали на безценица. Първо изникват "плаващите" ресторанти малко преди него, във водите край съседното с. Енчец - построените на понтони "Емона" и "Моби Дик". После импозантният хотелски комплекс "Главатарски хан". И накрая - още двуцифрено число добре оборудвани семейни хотели и вили, които през уикендите - и дори извън тях - в топлите месеци без изключение са претъпкани. Местните обръщат със скоростта на светлината от български (с гостите) на турски (помежду си) и обратно, но това ни най-малко не пречи на общуването, докато ни гощават с риби и хайвери от тукашните рибовъдни стопанства.
На изток от язовира туристите най-често се насочват към Дяволския мост. От Главатарци е на около час шофиране, като преди Ардино можете да се отбиете до тракийския култов комплекс "Орлови скали". След с. Дядовци почвате да карате по-внимателно, първо по асфалтов път, а накрая - черен, и там, където вземе да ви дожалява за колата, е добре да я оставите и да продължите около 20 минути пеша. Преди моста има служител, който събира по 2 лв. такса (децата минават безплатно), и дава уверение, че скоро до реката ще има асфалтов път. Дано не е вярно.
Дяволският мост е построен между 1515 и 1518 г.
по поръчка на султан Селим I, вероятно на мястото на по-стар римски мост. Дълъг е 56 метра и смайващо добре запазен за възрастта си - явно е, че са строили по-прецизно от "GP Груп" или магистралите на Борисов. За тези пет века е обрасъл с множество легенди, но най-популярната и до днес е, че ако застанеш между 11 и 12 ч. на обяд с лице към р. Арда, под моста ще видиш отражението на дявола във водата. Личи си, че пълноводието на това място днес - особено през лятото - е далеч по-скромно, отколкото по времето на султана, когато се налагало да се вграждат разни неща в мостовете (за да не ги отнесе стихията), но къдравият път на реката крие и други изненади.
Една от най-зрелищните е меандърът при село Стар читак. Виждали сте го поне веднъж на снимка в интернет или туристическа брошура, понеже той отдавна властва над въображението на фотографи и природолюбители. Красиви меандри Арда образува и на изток от Кърджали - при гр. Маджарово, а също и край селата Сухово и Русалско, но този, който внезапно изниква край пътя между Стар читак и Рибарци, направо взема ума. Първо ще го видите в не толкова фотогенични ракурси, докато внезапно на един завой ще изникне в целия си блясък. Заслужава си да се види във всеки сезон, багрите му са различни през пролетта, лятото и есента.
Ако пък от Рибарци продължите на юг към Сухово (където пътят свършва), ще можете да се насладите не само на още една къдрица на река Арда, но и на един от
внушителните въжени мостове,
прехвърлени над водите на язовирите "Кърджали" и "Студен кладенец".
Както често в историята на социалистическото строителство, под водите на новопроектираните язовири остават десетки български села, а обитателите им са изселени, най-често в близкия град. В случая с двата големи изкуствени водоема, захранвани от водите на Арда - други населени места оцеляват, но пък губят връзката си с цивилизацията по суша. И така стигаме до невероятното село Лисиците, което живее като остров, макар да се намира на твърда земя.
28-те му жители - според цитирани в Уикипедия данни от 2020 година, но вероятно зимата са два пъти по-малко - живеят откъснати от света, макар че селото отстои на около 10 километра по въздушна линия от Кърджали. Някога път е имало, макар и не асфалтов. Той е прекъснат през 1954 г. при построяването на язовира "Студен кладенец". В продължение на двайсет години се пътува само с лодки по водата. През 70-те е построен въжен мост, който функционира до 90-те, когато дава жертва.
И ето че след известно време се появява новият мост на стоманени въжета, по който се минава и днес -
най-дългият в България, 260 метра
За да идат до магазин, аптека, при близки или където и да било, жителите на Лисиците трябва да минат по него. И после обратно. Но не си мислете, че поне до моста има път. Има жп спирка, на която влак минава 1-2 пъти дневно, и дори тя е на десетина минути от водата. А от най-близкото село Широко поле, където свършва асфалтовият път, се върви около 40 минути до моста. Част от пътя е на открито, по лош черен път, друга - през гора. Мостът е стабилен, преминаването е съвсем малко страшно, макар че за дълго - дълго е. Тук-там някоя дъска е поддала на дъжда и слънцето.
Жената, която продава билки в сянката на моста, казва, че лисици е имало някога, когато селото е било по-голямо и са гледали много кокошки. Сега няма кокошки, няма и хора, но брегът откъм Лисиците е покрит с черно-бели крави, които отдалеч изглеждат като водоплаващи птици. Няма и улици, нито коли в селото, щото за какво са им? Но има чешма с два чучура, петолъчка и самодейна помпа. Има и още по-малка махала, наречена Соколско, до която се върви още малко от Лисиците. На връщане, от страната на "сушата" - т.е. село Широко поле, най-големите ентусиасти могат да превземат средновековната крепост Моняк (Мнеакос).
Въжен мост, но доста по-къс и в по-лошо състояние, пресича и река Боровица, ляв приток на Арда, на около 18 км северозападно от Кърджали, Той носи името на близкото село Ненково, обитавано според НСИ от близо 120 души: не изглежда така, макар да има голяма розова училищна сграда и детска площадка по европроект.
Основната причина да попаднете в Ненково е да сте кривнали към средновековния Римски мост, на около километър надолу по реката. Историята му е неясна, но затова пък снагата му с пет свода е с два метра по-дълга от прочутия му османски побратим Дяволския мост, или 58 метра.
Официално достъпът до Ненково е по общинския път от другата страна на реката и затова е построен висящият мост. Но при маловодие р. Боровица може да се прекоси спокойно с кола. А с 4х4 - даже и целогодишно. Тази част от Родопите е пълна с
тракийски светилища и природни феномени от камък
Пещера "Утробата" е и двете: скалната пукнатина с форма на вулва е доразширена от човешка ръка преди хиляди години. Идвайки от Кърджали или Главатарци, колата се отбива малко след хотел "Боровица" и след това се върви по пътека, отнемаща около час в посока. Не е много лесна, освен това е и ронлива, а самата пещера се достига по дървена стълба, поставена в основата й.
Прочутите скални образувания на региона обаче могат да бъдат и много по-лесно достъпни. И малките деца могат да видят на гигантските каменни гъби край село Бели пласт (по средата между Кърджали и Хасково). Това извънземно "опитно поле" изниква изненадващо край самия път. Не повече от 300 метра е пътеката до Каменната сватба, известна още като Кърджалийски пирамиди. Удивителните фигури от снежнобял и червеникав камък, също като Гъбите, са наследство от олигоцена, когато Източните Родопи са били дъно на древно море. Утайките се вплътнявали бавно и век след век се превръщали в каменни туфи, обагрени според различното минерално съдържание на скалите. Каменната сватба се намира до село Зимзелен, само на 5 километра от центъра на Кърджали.
