Стоя на билото на вулканичната планина и внезапно започвам да записвам в главата си всички детайли. Мъжът с бялата тениска с пръснати по нея ярки едри червени цветя тежи 95 килограма. Викингът до него - хубаво, високо, светло момче, е по-лек - 88 килограма. Дървената платформа, по която вървим през тропическия гъсталак, е леко прогнила. Умът ми прави всякакви лупинги, за да не мисли за това, което предстои - най-дългата въжена линия на Индийския океан. Ще летя над тропическа гора в протежение на километър и половина.
Намираме се в Долината на цветовете - един от природните паркове на остров Мавриций, разпрострял се на 450 акра земя. Тропически гори, свряни под гъсто преплетените клони водопади, вулканични скали - мястото е омагьосващо. Такова е и мотото му - омагьосай се.
Аз съм наклонена под ъгъл от 70 градуса и съм леко претръпнала. Всичко се случва на бавен каданс - очаква ме рязко спускане. Момчето зад мен затяга коланите, сключва ръцете ми зад гърба и без никакъв знак ме пуска надолу. Хора, летя. Аз летя. Страхотно е - успявам да се отпусна, усещам всичко около себе си - вятъра, гърдите си, влагата, спокойствието на зеленото море отдолу. Аз съм Таня - дивергент от къщата на смелите и летя като факир над безлюдна тропическа гора. Но едно по едно.
В Мавриций е лято. 12 часа полет делят замръзнала София от острова на Додото - митичното тромаво и добро пиле, изчезнало безвъзвратно след откриването на тази красива земя на изток от югоизточна Африка. Към това бижу ни води Мартина Младенова от “Emerald Travel”. Полетът е нощен с едно прекачване - в Истанбул, но има и директни чартъри - туроператорът първи организира такива до Мавриций преди 3 години и продължава да го прави. По обяд с изкривен туристически врат се събуждам на друга планета.
Усещането след такова дълго пътуване и рязката промяна е невероятно. Чувствам се сякаш съм завъртяла земното кълбо и съм го спряла пред вратите на друг свят. От прозореца на самолета се разкрива буйна зеленина и странни отсечени планини в далечината. Палми, слънце, кокосови орехи. Посрещат ни с тях и венец от нежни яркожълти цветя - Мавриций ни мами към лукс и приключения.
Малкият остров e на близо 800 километра източно от Мадагаскар. Според географската информация е оформен под формата на перла и се простира на скромните 61 км дължина и 46 километра ширина. По последни данни местното население е около 1.6 млн. души - под това на родна София, минималната заплата е близка до нашата - около 900 лв. Имат една единствена магистрала, която минава през целия остров. Геоложки погледнато, Мавриций е младеж - възникнал е след вулканична активност преди някакви си 12 млн. години. Но стига с урока по география.
Първата ни спирка в това приключение е хотел Anantara Iko - строен непосредствено преди ковид, при влезли в сила забрани за изграждане на хотели на първа линия на океана. Анантара се намира в защитена местност и го споменавам само заради удивителния начин, по който хотелът се покланя на природата. Градината му е невероятна. Докато я пресечеш на път към тайната врата към океана - малка дъсчена врата, сложена символично между буйната растителност върху две дюни, забравяш, че си в хотел. Дюните са съвършено запазени, гъсто обрасли със сочни сивозелени храсти. Те обрамчват леко стръмната плажна ивица и те откъсват съвсем от цивилизацията.
Тук е базовият ни лагер към първото приключение - Долината на цветовете.
Вулканите, великаните и красотата на Мавриций
Пътуваме към Долината на цветовете и всички сме залепени по прозорците на микробуса в нескопосани опити да снимаме невероятните планински нанизи край пътя. Планини е силна дума за нашите навици - най-високият връх е под 900 метра, но пък силуетите им са удивителни. В равна буйна зелена долина от нищото изниква висока буца земя - също толкова зелена, преливаща постепенно в сивото на скалите. Нанизът от причудливи планински форми ражда в главата ми образа на бебе - великан, дялкащо с брадвичка скалисти фигурки край океана. Нямам търпение да потънем в зелените долини на тази вулканична площадка.
Долината на цветовете носи името си в чест на една от основните си природни атракции - цветната земя. Вековете и стихиите са оцветили вулканичната прах на дъното на някогашен вулкан в 23 оттенъци на дъгата. Екскурзоводът на няколко пъти ни натяква, че това не са цветове, а оттенъци на цветове. Не успявам докрай да се насладя на красивите нюанси - мястото е толкова опиващо, че не мога да се съсредоточа върху детайли. Високо е, в дъното океанът е затворен в красив залив, а навсякъде около нас се стича буйна зеленина. Тук са и едни от най-красивите водопади на острова. Не подлежат много на снимане - буквално са захлупени от гъсто преплетени клони.
Долината на цветовете е място за приключения - наред с въжената линия тук ни чакат и два непалски моста. Единият - много тесен, с дървен платформа, вторият - по-стабилен, с метална платформа в средата между въжетата. Тръгваме по металния. 8 българчета, заковали погледи напред - само най-смелите поглеждат надолу. Не го препоръчвам - дестабилизира цялото усещане за център на тялото. Вече ви разказах в социалните мрежи как успях да мина без да се изплаша твърде - представях си, че съм малко непалско момче, тръгнало да носи хляб по моста над тропическата гора.
Ода за додото
О, клета птицо със съдба фатална
ти омагьосваш и след скръбния си край.
О, скъпа птицо с тромава походка
защо напусна този земен рай?
Сюзън Бриант
Музеят на захарта е следващата буквално опиваща дестинация. Музеят е разположен в работила до последно фабрика за производство на захар и огромните цилиндри за мачкане на тръстиката още изглеждат живи. По стените на фабриката-музей е разказано всичко за производството на захарта, проследена е и историята на самия остров. Централна част от нея заема изчезването на птицата Додо - превърнала се в световен символ на изчезване на видовете при сблъсъка с цивилизацията.
Първите свидетелства за съществуването на Додото - едра, до 75 сантиметрова птица, от рода на гълъбите, която обаче не можела да лети, са от края на 16 век. По това време на острова, дотогава напълно девствен и необитаван, стъпват първите хора - холандците. От тях идва и името на острова - кръстен на военоначалника Мориц фон Насау. Холандците откриват острова през 1598-а г., но базирани в Джава и заети с търговия с подправки, се връщат на него чак през 1638-а година, за да изследват ресурсите му. Те са тези, които въвеждат захарната тръстика, но го изоставят през 1710 г. Според един от митовете красивата птица додо е станала лесна плячка за холандците, които обичали месото й, но това не е категорично доказано. Счита се, че птицата е изчезнала заради въвеждането на нови животински видове на острова, които изяждали снасяното от нея веднъж в годината яйце. За всички, които тъгуват за красивата птица с жълт клюн и къдраво оперение, има надежда - учени, водени от Бет Шапиро, се опитват да възстановят вида и са много близо до успех. Но това попада в съвсем друг жанр.
…И островът живеел с ритъма на захарна тръстика.
“По време на жътва пейзажът рязко се променял. Работниците се събирали на молитвена церемония, а денят и нощта сменяли местата си. В четири сутринта към плантациите се отправяли сенките на берачите. А при първите лъчи отдалеч се чувал шумолящият звук от рязването и падането на тръстиката. Вечер отрязаните тръстики се натоварвали на камионите, а родителите намирали работа на децата да седят тихо и да ги броят. Понякога, само понякога, умореният берач ще им подхвърли да гризат по някое стебло.”. Историята на Каро Кан “Захарни полета” е разказана на малка картичка в една от хотелските ни стаи - начин за популяризиране на литературното богатство на Мавриций.
Разказът буквално съживява снимките от музея на захарта. След холанците, през 1715 година Мавриций минава в ръцете на французите, които му дават красивото име Isle de France. Разцветът на острова започва през 1735, когато на него стъпва капитана на фреската Източна-индийска компания Бурдоне. Той полага основите на първите захарни плантации. През 1810 г. 10 000 британски и индийски войници дебаркират на северните брегове на острова и французите капитулират, запазвайки обаче много права. 19 век в историята на острова минава под знака на захарта след като Лондон отваря през 1823 г. пазара си за произведените в Мавриций сладки кристали. Тази част от историята звучи романтично, но всъщност е свързана с тежък робски труд. Робството е отменено през 1835 г., като за всеки бивш роб колониалистите получават 30 паунда компенсация. На острова идват и много работещи мигранти от Индия, както и търговци от Китай.
Наследството от тях е богата култура и много разнообразна храна. Тук вкусовете са се омесили сериозно - местната храна е богата на подправки като индийската, но в странни комбинации с даровете на океана. Хората са също толкова шарени и много усмихнати. От 1968 г. островът е независим.
След дългото историческо отклонение в музея на захарта ни чака компенсация - дегустация на ромове. Малки чашки, меки и в същото време огнени вкусове, немска компания отсреща за малко състезание - тук стояхме за кратко, но пък силно концентрирани и зашеметени си напазарувахме захар, ром и сувенири.
Разминаване с щрауси и един леко нервен гепард
Обратно към природата. Сигурно някои туристи се изкушават от белите пясъци, изумрудените води и виолетовите залези на острова и не мръдват от луксозните хотели, пръснати по цялото крайбрежие. И аз ги оцених, но през цялото време усещах вътрешността на острова като нещо живо, което те мами към себе си. Отидохме в Casela парк навръх рождения ми ден - страхотен подарък. Тук за любителите на екстремните удоволствия имаше нови предизвикателства - като спускането с ролокостъри, което не се оказа толкова страшно. Срещата отблизо с лъв или гепард обаче сигурно вдига адреналина. Ние не успяваме да се доредим - часовете са заети, но ставаме свидетели на непокорен гепард, който никак не желае да чака отнесената от емоции туристка да си мине зад загражденията. Замечтаното момиче, галило допреди малко голямата котка, изобщо не разбра за нервната красавица - служителите на парка съвсем невидимо се извъртяха с предупредителни пръчки към нея.
Тръгваме на импровизирано сафари през парка в туристически камиончета и направо се втрещявам от вида на десетките антилопи, профучаващи край нас още след първия завой. Със сигурност хората, ходили по сафарита, са имали по-екстремни преживявания, но аз за пръв път виждам толкова много на брой свободно тичащи диви животни. Усещането е като при религиозно преклонение. Притихвам и снимам - сърдити гнута, носорози, полегнали в далечината като криви камъни, жирафи, зебри. Жирафът се движи невероятно - тялото си има собствен ритъм, вратът и главата - техен. Всичко сякаш се разминава и в същото време е част от удивителна координация. Докато обикаляме из парка заваля силен тропически дъжд. Бяло-сива пелена върху тропическа растителност и забулени в мъгли вулканични върхове. Животните се скриха под дърветата в очакване на слънце и всичко сякаш застина на стоп кадър.
След тропическите гори и срещата с този див свят - обратно към океана. В последния ден от престоя ни отдаваме дължимото на белия пясък, лукса, палмите, слънцето и водата. Океанът е тюркоазено син, палмите - сочно зелени, слънцето - ярко, а сърцето - пълно от щастие. И аз бях там, танцувах местния танц Sega, смях се от сърце с топлите местни хора. Едно българче в красивия свят на остров Мавриций.
