Влакът е пълен със сънени типове. Кондукторката поглежда билета и казва: "Каравельово? Че там никой не слиза? Пустош". Питам я настина ли никой не слиза, тя отвръща: "Наистина".
Каравельово е селце в Източна Стара планина, сгушено високо под ръба на рид. Долу на час разстояние се вие Камчия. Гаричката е в пролома. Отдавна минавам край нея, много искам да я посетя - защото наистина никой не слиза, съчетано с нещо необяснимо притегателно. Виждал съм и селцето отдалеко - с накацали къщи, свършващ път, гори, препречвани от хълмове. Мечта ми бе да стигна и него. Във влака съм, за да я осъществя.
Кондукторката обаче ме хвърля в лека дилема. Планирам еднодневен излет. За да се осъществи, съм хванал най-ранния влак от Варна. Обратен същия ден няма. Подготвил съм се да измина двадесетина километра пеш и на автостоп - гаричката, самото Каравельово, баирите му, съседното Соколец - стигайки по-голямо село, където вечер спират влакове за обратно.
Но какъв автостоп, ако наистина е пустош?
Затова сменям "тактиката" - слизам в по-голямото село - от него ще разчитам на автостоп за Каравельово. После - както дойде.
Това по-голямо село се казва Трънак. Мюсюлманско е, подобно на Каравельово. Родно е на един от атентаторите, взривили влак през 1985 г. (размириците при Възродителния процес). Самото Каравельово пък няма общо с Любен Каравелов или някой Кара Вельо. Кръстено е по звуково сходство със старото название Кара Велилер. Може би затова на гаричката е изписано като Кара-Вельово. Тези подробности нямат връзка с една туристическа разходка. Но е добре човек да ги знае, защото така гледа с още по-голямо любопитство на този край.
Стоя на изхода на Трънак и махам на автостоп. За около половин час безрадостно минават три коли. Километрите до Каравельово са десетина, без сенки над тях. Юли е, напича, обезкуражавам се. В този момент спира малка кола. Шофьорът - около 60-годишен жилав мъж. Диалогът ми с него е:
- Добър ден. Благодаря, че ме качихте.
- Бъра-бъра, бъра-бъра... (Нормално си говори човекът; просто е на турски, а аз не разбирам).
- За Каравельово ли сте?
- Бъра-бъра, бъра-бъра...
- Ако не сте за там, ще сляза докъдето сте?
- Бъра-бъра, бъра-бъра.
И така пет минути. Колата катери завоите, а скоростната предавка плавно осъществява прехода на български. Почвам да чувам: "А, от Варна си?... Журналист?... Абе един от Варна познавам, по телевизиите беше, голям мой приятел...Той на палатка тука идва. Ама как ще те оставя на пътя? По Балкана ли си тръгнал? Ще ти кажа къде да идеш, откъде да минеш... Да, в Каравельово живея. Къщата ми е ей оная, и оттук се вижда. Като се умориш, идваш у нас!". След още пет минути вече си имам побратим. Казва се Хамза, току-що пенсиониран горски. Какъв по-голям късмет да се запътиш към непознати баири, попадайки на горския!
Спираме в Каравельово. Хамза ме пита какво точно искам да видя. Отговарям - гледки. Пък и сенчеста пътека желая, защото яко пече. И той обяснява: "Покрай тая къща минаваш, оная пътека ще хванеш, свиваш при дъба, от него - нагоре. Я си дай телефона, ето го и моя!". Вече е ясно - гост съм на Хамза Горския в гората.
Запътвам се към гъстия зелен пояс над Каравельово. Още над него е било с два близки върха (642 м и 648 м). В началото на указания от Хамза път обаче виждам нещо изненадващо - пън, дъска и разноцветни камъчета.
Коран. Игра, известна още като дама
Играл съм я като дете с пионки. Не подозирах, че някой я играе още. При това - на улицата, с дъска и камъчета. Двама старци хортуват край нея. "Кой бие?", питам. "Те, баш играчите, излизат вечер. Ние тука се упражняваме", шегуват се мъжете.
Пътеката до билото се изминава за около 40 минути средно темпо. В началото е леко стръмна, чакълеста, после става приятна. Вървя бавно, слушам птиците. По едно време се обажда Хамза: "Качи ли се?". След малко му звъня аз - горе съм.
Билото са обширни голи поляни, издигнати при върховете. Гущерчета пълзят сред каменистата трева. За посядане са подходящи сенките в горичките откъм склоновете. Интересно е, че природата сякаш с линийка е разпоредила докъде да се простира гората - откъм северния склон дърветата опират в самото било; при южния е тревата, под нея гората почва пак "линейно".
А гледките са невероятни! Намирам се всъщност върху последните ридове на Върбишка планина. Оттатък реката е Камчийска, встрани - Карнобатска планина. Селца, ливади и долчинки са пръснати под мен. Гледам - хора щъкат в дворовете си, други пълнят води от планински чучури.
Звънят хлопки
Какво мога да искам повече от това място?!
По някое време пак чувам Хамза: "Дияне, къде си точно? А, иди по на юг, оттам ще видиш сливенските върхове. На север са си твоите варненски села". Затваря, след малко пак: "Там, където си, руски генерали са насилвали момичета. Местността ние я наричаме.."(бррр, чувам нещо като "къзъмлаар"). Хамза ме съветва с поглед да потърся и връх, на който брат му е строил пирамида - бетонен блок с означения за военни самолети.
Мястото е наистина чудно! Вятърът гони облаците, небето разкрива още повече гледки! Долу по земята пъстри буболечки ме изучават. А аз - местността. Вървейки по билото,
преминавайки през долчинки и горички,
човек лесно може да стигне до други върхове и била. А през тях да се спуска до още околни селца. Има си пътеки. Планинари дори заграждат с камъни кътове по високите места - да се забучва знаме. Всичко е изключително достъпно, приятно за семейна разходка. И се чудя толкова ли е трудно община Руен пейки да сложи над Каравельово, десетина дървета да маркира и популяризира екопътека? Малко по на юг минава трасето Ком - Емине. Но то е за вещи планинари. А Каравельово е подходящо за хиляди "по-лежерни" туристи - от Варна, Бургас, морски летовници... Оттатък реката "лекият туризъм" се получи. Там край село Билка варненски клуб организира планинско бягане. Рекламира в интернет дестинацията, хора се тълпят постоянно - просто се разхождат. Така от 4 години Билка живна. А Каравельово никой не го знае.
Но може би и в това да е чарът му?
Прекарвам часове на платото. Навестявам с поглед всяка къща, "пия" от всяка чешма. На слизане съм съпроводен от стадо овце - знаят си пътя, с тях няма да се загубя.
Почивам си в местния кафе-магазин. Научавам: към 200 души живеят в селото, толкова са и гурбетчиите; някога е имало ТКЗС, работа, сега няма... - проза в затънтената българска провинция. Установявам, че гара Каравельово е пуста не поради обезлюдяването; не и защото е далеч. Просто младите карат коли, а старите не ходят никъде.
Все пак се питам наистина ли няма автобус до Каравельово. Следва диалог с кафеджийката магазинерка:
- А, има автобус. В 3 часа следобед идва, стига да чакат пътници. От Соколец идва. Ако няма пътници, остава в Соколец. Той шофьорът си живее там.
- А шофьорът как разбира има ли тук пътници?
- Разбира той.
- Наближава 3, аз съм тук. Пътник съм. Искам да ме вземе. Ще дойде ли? Как ще разбере за мен?
- Ами... Тъй сме тука в крайното село.
На вас оставям да си направите извод има ли автобус до Каравельово, няма ли.
До влака в Трънак ме откарва, естествено, Хамза. Ползвам времето в колата, за да: 1. разпитам за ония руски генерали, дето насилвали момичета; 2. да го подкача за политиката, ДПС; 3. за атентатора от Трънак да науча. Чувам: 1. "Абе истина е. Дядо ми го разправяше, а на него - неговият дядо. При коя война не знам, но
при някоя война руски генерали отвеждали там момичета
И после нашите хора казваха на децата си да не ходят в местността". 2. "Не е тайна, че ДПС-то поддържаме тука. Ама аз специално съм за БСП. Тодор Живков си харесвам от едно време, така си я карам". 3. "Познавах го момчето. Тая работа той сам няма как да измисли. Но сервитьор бе по морето, там някой го е организирал явно". Слушайки, аз съответно си мисля: 1. Странно, етническите българи знаем легенди за турски зверства, а етническите турци - за руски. 2. Хамза е поредният срещнат от мен наш мюсюлманин, простил на Живков Възродителния процес. Защо, как - адски дълбока и интересна тема. 3. Нищо конкретно не мисля, гадното минало трябва да бъде заровено.
Разделям се с Хамза. Ще се видим ли пак, не знам, но той оставя огромна сърдечност в мен. Нямаше време да ида в дома му. Не остана и за гаричката в Каравельово. Друг път, може би.
Чакам си влака в Трънак. Китна, обновена, направо модерна селска гара! И забелязвам, че на табелата й най-офиициално пише не Трънак, ами Търнак. Тая работа с причудливите гарови имена може да се окаже не свързана с историята, ами чисто бедежейски магии.
Друго няма какво да добавя. Освен: Чуден край, хубав! Хубави хора! Да го кажа класически: Хубав край, хубави хора! Хубави хо-ра.
