Млад живот, погубен от алкохола, наркотиците и бързата слава. Кое може да е по-добър сюжет за драматичен филм "по действителни събития"? Поредната (последната?) представителка на именития Клуб 27, в който "членуват" още Хендрикс, Морисън, Джоплин, Кобейн... 13 години след ненавременната си смърт Ейми Уайнхаус става героиня на една от многочислените музикални биографии, които винаги са били популярни - още от "Бърд", "Доорс" и "Сид и Нанси" - но напоследък се изсипват на големия екран лавинообразно. Само през последните пет години видяхме на кино живота и песните на Фреди Меркюри ("Бохемска рапсодия"), Елтън Джон ("Рокетмен"), Уитни Хюстън (I Wanna Dance), Елвис Пресли ("Елвис"), Боб Марли (One Love)... Сигурно дори пропускам някои, толкова печеливш и предвидим е този жанр. Просто е невъзможно за милионите фенове да устоят на добре направен мейнстрийм филм с гласове и мелодии, които помним.
Бедата е, че макар да са магнит за номинации, само понякога тези "трибют" продукции са на висотата на легендата. Музиката си е там, но не и сърцето. Жанровото клише надмогва вдъхновението; резултатът е старателно калкулирана панихида, в която печалбата е измества добрите намерения. "Ейми Уайнхаус: Back to Black" остава някъде по средата. Естетски заснет, подкупващо изигран от младата и неизвестна Мариса Абела, която сама пее песните на Ейми под диригентството на Ник Кейв и Уорън Елис, двата часа все пак носят далеч по-нисък емоционален заряд от четириминутната песен, дала заглавието му. Усеща се желанието на режисьорката Сам Тейлър-Джонсън ("50 нюанса сиво") да реабилитира покойната певица и да я извади от щампата на наркоманка, алкохоличка, лошо момиче. Но сценарият на Мат Грийнхалг е просто обиден към наследството на Уайнхаус - почти не се вълнува от израстването ѝ като музикант и от мотивациите зад нейните песни.
Ейми е чудовищен талант, автор и изпълнител на два изключителни албума, преди да навърши 23 (като си помислиш, че днес за поп икони минават Тейлър Суифт и Бионсе!), преродената Сара Вон или Били Холидей. Във филма тя е представена просто като момиче, което пее за едно момче. Влюбва се в Блейк Филдър-Сивил (в ролята Джак О'Конъл), той е дяволът, който я повлича към бездната на злоупотребата със субстанции. А пък дисфункционалното ѝ семейство - цялото в бяло. Особено очевидно е това в портретуването на бащата Мич Уайнхаус, който не бе пощаден от "Ейми" - отличения с "Оскар", "Грами" и БАФТА документален филм на Асиф Кападия от 2015 г. Може би това е коренът на злото в музикалните биографии - че се опитват да угодят на роднините и допринесат за обогатяването им. Беззъби, полирани, маркетингови, по-слабите от тях остават на ниво буфосинхронада, не много по-талантлива от "Като две капки вода".
Въпреки драматургичните си пропуски "Ейми Уайнхаус: Back to Black" не е чак толкова лош. Абела е отлично попадение - и когато пее, и когато играе; във всяка реплика тя провлачва специфичната вокална бленда на своята именита героиня. Ветеранката Лесли Манвил е стабилна в ролята на бабата Синтия, пяла и интимничила със саксофониста Рони Скот през 50-те. Саундтракът на Кейв и Елис, включващ освен незабравимите песни на Ейми и много джаз, е без грешка. Има една-две отлично напипани сцени в този филмов портрет - срещата на Уайнхаус и Филдърс-Сивил в бара за билярд; разговорът с мениджъра, в който още начеващата певица обяснява извора на своето вдъхновение и отсича "Не съм ти "спайс гърл".
Като цяло Back to Black е нежен, опрощаващ филм, който се отнася с уважение към своя прототип. Но едва-едва докосва повърхността на водовъртежа от алкохол, насилие, страст, наркотици, погълнал и унищожил Ейми Уайнхаус.
YouTube
