Бандите на Ню Йорк - не по Скорсезе, а по Спилбърг (последните двама велики режисьори на класическия Холивуд) - носят прякорите Ракетите и Акулите. Едните са бели боклуци, другите - пуерториканци, пристигнали в търсене на по-добър живот. Войната им е за територия, която в крайна сметка всички ще загубят: съборетините на Горен Уест Сайд отстъпват място на модерния "Линкълн център". По композиции на Ленард Бърнстейн и стихове на Стивън Сондхайм те пеят, танцуват и враждуват непримиримо. Още по-непримиримо, след като малката сестричка на латино лидера се влюбва в звездата на белите (и той в нея), а ла написаната четиристотин години по-рано "Ромео и Жулиета". Това накратко е сюжетът зад "Уестсайдска история" - класически мюзикъл на Бродуей от края на 50-те, претворен и в награден с 10 "Оскара" филм. Когато излиза филмът, Стивън Спилбърг е на 15.
Кой има нужда от римейк днес? На първо място тези, които помнят оригинала - но Спилбърг винаги е работил на чиста дъска, с ясна мисъл за новите поколения, които идват без багаж, и с поглед към бъдещето. Така той стана едновременно основоположник на съвременното комерсиално кино (с "Челюсти", "Извънземното", "Индиана Джоунс" и по-късно "Джурасик парк") и уважаван "сериозен" режисьор с три награди и 14 номинации "Оскар" (за "Списъкът на Шиндлер", "Спасяването на редник Райън", "Линкълн", "Мостът на шпионите"...).
Днес Спилбърг е на 75 и още експериментира с темите и жанровете - невинаги му се получава, но когато се получи, усещането е несравнимо. "Уестсайдска история" е първият му мюзикъл и той е грандиозен, бляскав спектакъл. Интересът му към жанра е изненада само за онези, които не го познават като продуцент на излезлия преди десетина години сериал Smash, посветен на технологията на мюзикъла.
Като се каже "мюзикъл", у нас си представяме старите дантели и мукавените декори на Оперетата. Като изключим "Коса", който макар за хипитата и американската война във Виетнам, носеше източната чувствителност на Форман и чешката "нова вълна", не се сещам и за кино мюзикъл, който да е масово гледан или обичан тук. В Америка е друго нещо - от блестящите продукции на Бродуей (отворил врати наскоро след 18 месеца пауза) до цялото филмово наследство между "Пея под дъжда" и "Ла ла ленд". Спилбърг пристига с важността на това наследство и компетентността на класик, за когото добре разказаната драматична история никога не е противоречала на зрелището.
Хореографията на "Уестсайдска история 2.0" е убийствена. Ритъм, багри, жизнерадост и дръзновение - на моменти е толкова ярко и хиперреалистично, сякаш гледаш анимация. Филмът не е модернизиран - не и до степен героите да са наши съвременници и да се отърват от гащите с висока талия и винтидж роклите. Да, расовата несправедливост е коригирана (в оригинала едната пуерториканка се играеше от рускинята Натали Ууд, други - от англосаксонци), има и транссексуален епизодик; но те продължават да живеят в изчезналия Ню Йорк от 50-те, възстановен с онази педантичност, която холивудска икона влага във филмите си "в епоха".
Влюбените птички са изиграни от дебютантката Рейчър Зеглер и Ансел Елгорт ("Вината в нашите звезди"). И двамата не са кой знае какви актьори - особено Зеглер има точно две лицеви изражения, - но пеят и танцуват великолепно. Откритие е Ариана Дебос като темпераментната Анита - роля, за която Рита Морено получи "Оскар" преди шейсет години. Самата Морено, вече на 90, притежава достатъчно енергия да се завърне в ключова роля (и песен), която хвърля мост между оригинала и римейка.
Това, което започва с танцови забави и лек хумор, завършва с екшън и драматична развръзка, както подобава във филм на Спилбърг. Учудващо, любовната нишка е най-слабото място в сценария на Тони Къшнър - наивна, недоразвита и скромно изиграна. Но като се опре до песни, танци, юмручни схватки и социални коментари, "Уестсайдска история" блести и звънти като злато.
Не съм сред мрънкащите носталгици, които смятат, че киното е в упадък и филми "като едно време" вече не се правят. Но "Уестсайдска история" е киното, каквото беше. С музика, която помним.
YouTube
