"Нека танцът да започне" се разпространява по екраните в цялата страна от миналия петък и има средно между два и пет продадени билета на прожекция. Би било наистина жалко да останат така нещата, защото филми от Южна Америка са изключителна рядкост в българските киносалони. А освен всичко друго, този е чудесен.
В началото на септември аржентинско-испанската копродукция спечели наградата "Златна Афродита" на варненския фестивал "Любовта е лудост", където освен на журито стана фаворит и на публиката. Месец по-късно влезе в програмата на малкия пловдивски фест КЕФФ (Комедиен европейски филмов фестивал), макар че трудно може да се определи като чиста комедия. Извън тези две фестивални селекции "Нека танцът да започне" няма никаква реклама и разгласа, никакъв шанс зрителят да научи за него, поне що се отнася до усилията на дистрибутора в тази посока. А иначе е програмиран дори в кината "Арена".
"Нека танцът да започне" не е само представител на екзотична кинематография. Във време, когато киносалоните се посещават основно от тийнейджъри, още по-екзотично звучат неговата фабула и герои. Това е филм за трима души, прехвърлили билото на живота. Преди 40 години Карлос и Маргарита са били най-известната танго двойка в Аржентина, може би и в света. Сега Карлос води охолен живот със семейството си в Мадрид, наслаждавайки се на втория шанс, който животът му е предоставил. Маргарита живее в Буенос Айрес, потънала в бедност и забрава, но незагубила саркастичното си чувство за хумор. Неочакван инцидент събира двамата отново и те поемат, в началото неохотно и сред несекващи скандали, по пътищата на Аржентина заедно с дългогодишния си приятел и музикант Пичукито.
Конфигурацията от двама мъже и една жена по шосетата на Латинска Америка носи далечен отглас от някогашния хит "И твойта майка също" (2001, реж. Алфонсо Куарон). Но ако там героите бяха млади, пътуващи към живота, в "Нека танцът да започне" тримата вървят към неговия край. По пътя те ще се срещнат със спомени, страхове, неизказани през годините тайни и крити дълбоко желания.
"Нека танцът да започне" е нежен и тъжен филм, едновременно сърцераздирателен и жизнеутвърждаващ, сладък и горчив. В диалозите и сюжетните развои не липсва черен хумор и ирония, макар цялостното настроение да е меланхолично. И малко сълзлива сантименталност дебне зад ъгъла, щото все пак това е латиноамериканско кино; но режисьорката Марина Сересески - за която това е четвърти филм - успява да избегне подводните камъни и създава пълнокръвни, вълнуващи герои, с които се смеем и тъгуваме до края. Незагаснали страсти, неуредици с труп, пораснало дете, което не се е срещало с родителите си - това са само част от вълненията, които очакват персонажите и зрителя.
В "Нека танцът да започне" участват само шепа актьори (ако не броим епизодиците-непрофесионалисти, представени във финалните надписи), но разказът се фокусира върху трима. Дарио Грандинети - аржентинец, в чиято биография има над сто филма и тв продукции, е известен на европейската публика главно от ролята си в "Говори с нея" (2002) на Алмодовар. Той играе мъжа, летял 12 000 км за среща с миналото си. Мерседес Моран излъчва тихо достойнство в ролята на Маргарита - "краката на Аржентина", както са я наричали на младини, а Хорхе Марале се превъплъща в техния верен Пичукито, водач на раздрънкания бус "Фолкваген" и на цялото пътуване за сбогом.
За отбелязване е и операторската работа на Федерико Риварес, работил като помощник оператор в може би най-успешните аржентински филми - "Тайната в техните очи" ("Оскар", 2009) и "Аржентина, 1985" (номинация "Оскар", 2022). Този път е първа цигулка, камерата му с любов проследява аржентинските пейзажи, запуснатите крайпътни явки, заснежените върхове на Андите.
"Нека танцът да започне" е филм за пропуснатите шансове, но и за старостта. И тримата герои имат болежки, някои - безнадеждни диагнози. Музиката спира, тангото на Карлос и Маргарита е все недотанцувано. Но светлото чувство остава. Изобщо, силно препоръчителен филм - търсете го, докато все още има прожекции.
YouTube
