Енио Мориконе (1928-2020) почина четири години след като получи своя първи и последен състезателен "Оскар" за най-добра музика към филм - със закъснение от петдесет години и над петстотин филмови партитури. Номиниран петкратно, компенсиран с почетен "Оскар" през 2007-а (Академията има навика да се отсрамва пред гениите на преклонна възраст, които не е сколасала да награди по заслуги), на 87 маестрото на уестърна най-сетне бе уважен за нотите си към "Омразната осморка" на Тарантино. Три години преди церемонията, през декември 2013 г., беше и дирижираният от него концерт с музиката му в "Арена Армеец" - с прекалено скъпи за тогавашния български стандарт билети, но и с чувството, че сме свидетели (и най-вече слушатели) на нещо, което повече няма да се повтори.
Усещането донякъде ни връща документалният филм "Маестро Енио Мориконе", чиято рецензия пиша на същия принцип "по-добре късно, отколкото никога". Заснет е в последните години на композитора и показан на Венецианския кинофестивал след смъртта му. Премиерата му у нас бе на "Киномания" през ноември 2021 г., само два месеца след Венеция, но после така и не се сдоби с по-широко разпространение - това се случи едва тази година, след като "Маестро Енио Мориконе" попадна в програмата на документалния фестивал Master of Art. В крайна сметка малката дистрибуторска компания "Бета филм" продължи показа му в кината и - след няколкото фестивални прожекции - и досега, през април и май, той продължава да живее 4-5 пъти седмично в малките ценителски зали на "Одеон", "Г-8", Дом на киното... Това е дълъг живот за един документален филм, продължаващ епичните 167 минути. Звучи като адска скука, знам, но не и когато зад камерата е режисьорът на "Ново кино Парадизо" Джузепе Торнаторе, свързан в дългогодишно сътрудничество с Мориконе още от своя филм-пробив през 1988-а. А и, както преди време обърна внимание детската писателка Петя Кокудева, на този филм се реве. Много. В един момент от лентата и самият главен герой се просълзява.
Съветвам да не прочитате предварително дългия поменик с прославени фигури от света на киното и музиката, взели участие в него. Позволете си да бъдете изненадани от появата на свои любимци, които говорят с благоговение за композитора, превърнал екранните мелодии в собствена категория изкуство. Защото Енио Мориконе е другото име на филмовата музика. Той е автор на партитурите към повече от 570 филма, от които само 30 са уестърни. Но завинаги ще бъде запомнен с композициите към епосите на Серджо Леоне "За шепа долари", "Добрият, лошият и злият", "Имало едно време на Запад". Сред филмите, които нямаше да са същите без него, обаче са и "Легенда за пианиста" (объркан в българските субтитри с "XX век" на Бертолучи), "Професионалистът", "Малена", "Мисията", "Недосегаемите", "Джанго без окови"... Това е музика, в която отекват конски копита, плющят камшици, гърмят пистолети, гангстери се трепят по време на сухия режим, Чарлс Бронсън надува хармоника и Истууд се мръщи мъжествено под каубойската шапка, а Белучи потропва с токчетата си по паветата на сицилианското градче. Във филма за Мориконе всеки ще види (и чуе) нещо различно: почитателите на класиката - великолепни симфонични опуси; киноманите - картини от шедьоврите на Серджо Леоне, Де Палма и Торнаторе; носталгиците - звуци и кадри от младостта си. Но едва ли някой ще остане разочарован.
YouTubeРазказът ни връща до самото начало: малкият Енио иска да стане лекар, но баща му - тромпетист - го прави зорлем музикант. Каква загуба за човечеството щеше да е, ако Марио Мориконе беше позволил на своя син да сбъдне мечтата си! И ако не бяха съученици със Серджо Леоне (Серджо впрочем веднъж прецаква своя партньор, като лъже Кубрик и проваля сътрудничеството им).
В началото музиката е свързана с унижение: седемдесет години по-късно именитият композитор си спомня как по време на Втората световна е свирил срещу храна. Когато пък се записва в Консерваторията, той копнее за признанието на своя ментор Гофредо Петраси. Но бързо се отклонява от академичния път и започва да работи с италиански поп певци. Любопитен детайл: докъм 70-годишната си възраст е смятал труда си в киното за "второ качество" спрямо "абсолютната" класическа музика. (Написва първите си два саундтрака за уестърни под псевдоним.)
Скромен, мил и трогателно деликатен, Мориконе изглежда напълно лишен от преценка относно величието в творбите си: филмът посвещава няколко анекдота на тази тема. Енио карал жена си Мария, непрофесионалистка, да прослушва работите му и да ги оценява. Когато изпратил на Де Палма девет варианта за победната тема в "Недосегаемите", му писал: "Моля те, не избирай номер 6." (Разбира се, режисьорът го избрал и е трудно да си представим, че е възможно някой от другите да е по-подходяща за сцената.) Някъде във филмовите интервюта Енио казва също "мразя мелодията". И никой, никой не му вярва, защото той вече е създал някои от най-незабравимите мелодии на XX век.
Разбира се, важно и разкошно място на екрана заемат филмовите кадри, оркестрирани от гения - филм за Енио Мориконе е почти филм за историята на киното. Трите часа са изпълнени с такъв звуков, визуален и емоционален заряд, че ти се иска да не свършват. Винаги има възможност да ги удължите с гледане на някой от десетките, стотици филми, които "участват" в този...
