2020-а не беше особено благодатна за киното, защото през март се разбушува коронавирусът, но "Най-хубавите години" има късмета да излезе по кината на Апенините месец по-рано, когато всичко е нормално. Благодарение (и) на това филмът на Габриеле Мучино стана най-гледаният на Ботуша за изминалата година, а у нас направи премиерата си през април, когато бе закъснялото издание на "Киномания". Сега тази красива, елегична и по италиански хаотична история може да се гледа в арткината у нас.
Макар да е далеч от най-хубавите си години, в които диктува артистичните тенденции от двете страни на океана, съвременното италианско кино се развива чудесно: благодарение на работата на режисьори като Паоло Сорентино, Нани Морети, Матео Гароне, Лука Гуаданино, Аличе Рорвахер... Подобно на "Великата красота" на Сорентино, който направи великолепен нов прочит на теми, разисквани в "Сладък живот" на Фелини, и "Най-хубавите години" черпи идеи от славното минало, без да изпада в евтино подражателство. (Реверанс към най-известната сцена от "Сладък живот" не липсва и тук.)
Мучино стъпва върху класиката на Еторе Скола "Обичахме се толкова много" (1974 г.) и пренася действието в наши дни. По негово желание дори продуцентът на "Най-хубавите години" е закупил правата върху два буквални цитата от "Обичахме се толкова много", за да се чувства по-свободен да твори в тази рамка. На филма му липсва социалната острота на оригинала, но вероятно малцина от днешните зрители познават оригинала - така че "Най-хубавите години", който не е съвсем римейк, ще бъде сам по себе си приятно преживяване: с елегантната си сценография и операторска работа, чудесна музика и отлични актьорски изпълнения. Сюжетът остава същият: четирима приятели, събрани от обща съдба, трима младежи и едно момиче, чиито пътища криволичат, разделят се и отново се събират в продължение на четири десетилетия, за да ги отведат (може би) до отговори за това кои са, откъде идват и кое всъщност е важното.
Габриеле Мучино пренася следвоенните герои на Еторе Скола в наши дни. Неговият филм очертава портрет на едно поколение, чиято зрелост е сега, а детството - в 80-те. Исторически маркери като падането на Берлинската стена, антикорупционната операция "Чисти ръце" в Италия и и рухването на кулите-близнаци в Ню Йорк на 11 септември заскобват техните истории, но не играят значителна роля в тях: те са просто пясъчният часовник, който отмерва изтичащото време за Джулио, Паоло, Джема и Рикардо. Най-добре развитият персонаж - Джулио, е поверен и на най-известния у нас актьор от четиримата - Пиерфранческо Фавино, познат от "Предателят" на Марко Белокио. На моменти малко ме вадеше от филма това, че 50-годишен актьор играе героя и като 20-годишен, но Фавино има изключително изразително лице, което успява да покрие различни житейски фази. Ким Роси Стюарт е също чудесен като смотания учител Паоло. По-слабо развит е персонажът на Джема (Микаела Рамацоти) - всъщност, тази героиня е обрисувана по старомоден и патриархален почин, който би бил низвергнат в американското кино днес, доминирано от повелите на #metoo.
Мучино умело държи въженцата на четирите съдби, които се преплитат и отново разделят, филмът му е прелестен и мелодраматичен по италиански, на моменти почти до ниво сапунен сериал. Но "Най-хубавите години" никога не изпада в многословие и героите остават симпатични от началото до края. Също като "Великата красота", той е вторичен по особено неустоим начин, напоен с носталгия по младостта - и по истинското кино.
YouTube
