Да пишеш за ново българско кино е нещо средно между мазохизъм и мисионерска дейност. Първото е ясно защо - след над две десетилетия безпросветна тъга, едва в последните десет години се появиха филми, от които да не ни е срам, които да се гледат с лекота или със замисляне, а понякога дори да печелят награди на престижни международни фестивали. Но това съвсем не се отнася за цялата продукция, покрай тези щастливи изключения избуя и всякакъв род дилетантщина. Та, остава си мъчна работа, особено и поради факта, че у създателите на филми у нас (режисьори и продуценти) битува само два типа отношение към произведенията им. Едните размахват неуморно гения си в социални мрежи, медийни изяви и пиар съобщения. Другите са тяхната пълна противоположност - цяло чудо е публиката да чуе или да попадне на филма им. Такъв е случаят с "Анна".
Показан за пръв път на миналогодишния преглед на българското кино "Златна роза" във Варна, филмът на Боримир Илков-Боно след това се появи с по една прожекция на "София филм фест" през март и на наградите "Васил Гендов" през май. През юни дочакахме неговата официална премиера в молска обстановка и разпространението му по екраните. Но зрителят продължава да не знае за него. А ако случайно научи и потърси информация, привлечен от темата или от името на Радина Кърджилова в главната роля, и това няма да е лесна задача. "Анна" дори няма Фейсбук страница, а в Гугъл продължават да излизат повече резултати с едноименния екшън на Люк Бесон от 2019 г., отколкото с актуалната премиера. За рецензии и дума да не става (Б.а. - докато работех над този текст, все пак се появи една - на Янко Терзиев в "Капитал", друга няма и да има). Затова и "Анна" има 306 зрители за изминалия уикенд и малко над 1000 за цялото си разпространение досега, с все премиерата. И ако приемем, че режисьорът дебютант Боримир Илков - чиракувал в киното като асистент-режисьор и сценограф, няма необходимото самочувствие и влияние, то разпространителите "A+ филмс" и опитните продуценти могат да се позамислят.
Интересното е, че Боно е трябвало да бъде в "поддържаща роля" и в този филм - той поема проекта по стечение на обстоятелства, причинени от Covid пандемията. Дебютът е обещаващ: след първите неуверени минути (изпълнени с драматургични клишета и сякаш неизбежната за българското кино продължителна и тягостна сцена на изнасилване, от което поне гледката ни е спестена - представена е в мрак, основно със звуци), той държи кормилото уверено и управлява актьорите си, пъстър сбор от професионалисти и натурщици, безкомпромисно. В това му помага най-много Радина Кърджилова. Познаваме я основно от театралната сцена, тв екрана и клюкарските публикации за звездното й семейство, но тук тя прави впечатляваща филмова роля. Присъствието й е сдържано, фино, смирено, но и силно драматично. Камерата я обича и не само заради външната красота, просто една талантлива актриса получава адекватна роля, която изиграва с нужния емоционален градус. Героинята й е нещо като сестра-близначка на персонажа на Дария Симеонова от "Майка" - по-очевидно назования (и значително по-популярен) филм на Зорница София. Там също се разказваше за модерна млада жена, която има репродуктивни проблеми и извървява по своему трудния път към майчинството. Изобщо инвитрото и невъзможността за зачеване е повече от достойно представена тема в нашето кино - то присъстваше, макар и не в главна роля, и в други български филми от последното десетилетие като "Слава" и "Снимка с Юки". Не е чудно, защото както се казва в анотацията на "Анна", 15% от двойките у нас страдат от затруднения да имат дете.
Ако филмът на Зорница се казваше "Майка", то този на Боримир Илков би могъл да се казва "Майки". Въпреки че в главната роля е Анна - телевизионна журналистка, в него централно място заемат още три (дори четири) майчински образа. Ветеранката Пламена Гетова е майка на Анна - образована, но отчуждена от дъщеря си. Станка Калчева е фурия като майката на изнасилвача - чаровна, но цинична. Красимира Фатима-Лейла Карабулут (видяхме я и в "Снимка с Юки") е майката в циганското семейство, което Анна снима за репортажа си - многодетна, но и меркантилна. За малко се появява и още една ромска майка (в ролята Светла Стоянова), която е контрапункт на останалите - работи, не мрънка и образова децата си. Всички те се справят с ролите си толкова цветно и убедително, че мъжкият актьорски състав е практически незабележим.
Сценарно "Анна" е дело на екип - Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова и Теодора Дончева. Първите трима са сценаристи на всичко от сериалите "Стъклен дом", "Под прикритие" и "Войната на буквите" до филмите "Дъвка за балончета" и "Писма от Антарктида", Дончева е автор на идеята. В текста не липсват клишета (журналистическата практика е извадена от американските филми, не от родната реалност), елементи и мотиви, експлоатирани в други нови български ленти; нито е спестена мрачната безутешност, която така отблъсква публиката от последните. Но героините са интересни, а в погледа към ромската общност, нейния бит и проблеми има по-малко едностранчивост, снизходителност и търсене на екзотика, отколкото в други опити по темата. Без да излиза от коловоза на депресивното и зле осветено българско кино, "Анна" е почтен и чудесно изигран филм, който допълва така актуалната напоследък "женска" проблематика във филмовите сюжети.
YouTube
