Не знам дали помните как изтракват затворите на пушките в прочутата поема на Гео Милев „Септември“. Ей така: „Ку-клукс-клан!“.  Едно време мислех, че авторът, любител на фонетичните ефекти и звуковите игри, просто е харесал словосъчетанието, дошло от Америка и навяващо и тогава повече  мракобеснически асоциации, та го е вкарал в трагичния финал на поемата при разстрела на въстаниците.

И днес мисля така, но привиждам и още нещо

в това тракащо трисричие,

обозначаващо расистката организация, в този звук на „к“-тата с металически тембър. Сигурно Гео, усетил вече адския вихър на Първата световна, превърнала главата му в „кървав фенер“, е приел и Септември 23-та като част от „марша на топора“ и в тоя свой „Ку-клукс-клан“ е причул и по-сетнешни стрелби, и друга Световна, и вероятно – собствената си трагична съдба.

Да уточним: престъпно трагична, защото е удушен с кабел от цяла държава, а не от случайни главорези. От собствената си държава, за която по-рано е воювал и е загубил окото си. Та съдбата му е по-нелепа от тази на саудитско-американския журналист, убит от петнайсет държавни служители на Саудитска Арабия в консулството на страната в Турция. Този вторият силно критикуваше началствата; те са чувствителни на критика, особено в такива страни.

Това не пречи ни на Путин, ни на Тръмп, ни на други световни и демократични лидери да другаруват с инак младия и симпатичен саудитски вожд – животът продължава. Огромните пари и голямата власт си остават ценност, покрай която някой набързо удушен скоростно се превръща в неприятна, но лесна за „игнор“ статистика.

Та три места с „К“ в заглавието ми тракат и в днешна Европа. Говоря

за Косово, Крим и нашумялата пак Каталуния

Не съм срещнал  впрочем още човек, който да ги разглежда на една плоскост. Срещам само хора, които или приемат, че Крим е съвсем законно присъединен към Русия, или е нагло и незаконно анексиран. Или пък че Косово е незаконен прецедент в следвоенна Европа, когато се преначертават граници със сила, или пък е обикновена поява на нова държава след военна намеса на Международната общност за озаптяване на местен диктатор и национализъм. А Каталуния?  Не зная дали помните, но Испания впрочем не призна независимата държава Косово и причината за това е лесна за отгатване.

Каталуния е крайно неудобен за Европа казус, възмутителен за Мадрид, но за някои нейни политици и граждани трагичен и – боя се – вече кървав. Интересно ми е какво биха казали косоварите на каталунците и какво - кримчаните. Всъщност косоварите са албанци, а кримчаните – руснаци най-вече. Има ли това обаче значение? В Каталуния със сигурност има и баски, и хора, които се чувстват каталунци, а не испанци, както и такива, които се чувстват повече испанци, отколкото каталунци. И как следва да мислим ние, ако не сме обвързани с държавната политика или със сантимент като Стоичков? Нека си отговорим и що е законност, когато става дума за национално самоопределение. Референдум за независимост е незаконен, казва Мадрид, защото в един референдум трябва да се произнесе цяла Испания. Но ако се беше произнесла цяла Сърбия за Косово, щеше ли да има държава Косово?

Ами ако Кърджали, да речем, поиска с референдум да се отдели от България, то очевидно ще сме против. Ала Турция едва ли ще е против, тъкмо обратното. Тя обаче е против, включително с танкове и артилерия, дори да се мисли за поява на държава Кюрдистан. А близо 40 милиона кюрди живеят в три, тоест в четири страни и са относително компактни. Впрочем и Кюрдистан започва с „К“, и Кипър започва с „К“ – там, както знаем, Турция е сред малкото, които признават отцепилата се северна част на гръцката иначе държава Кипър.

Но

що е втора гръцка или втора албанска държава?

А втора германска? Те могат ли някога да се слеят, защото както има процеси на разделение, има и на сливане? А ако се слеят и усилят, това не усилва ли апетитите, националистическите такива апетити?

Причудливата игра на религиозното и националното в плоскостта на политиката е довеждала до масови касапници човечеството многократно. Още го довежда. Човек има два основни типа поведение при тия исторически шоута – единият е да вика: аз съм с нашите (моите), дано комшиите стават по-слаби, а нашите (моите) по-силни, та да ми добрува племето, белким и аз в него. Този тип е масов, бил е масов, изглежда естествен.

Вторият е да кажеш: „сакатлъкът поради национални и религиозни дрязги води до повече инвалиди, сиромашия, насилствена смърт и Герника не като картина, а като вой на добитък и хора. По-добре се развеждайте с мир и търговия, ако е стигнало дотам, нежели с Ку-клукс-клан“.

Този тип е прогресивен, мисля аз, но гласът му се чува в проблемните места само докато не потече кръв и не запушат покриви.

После почват да тракат затвори, а какво причуват поетите в тях, е все същото – агресивния трагизъм на омразата. Много човешко впрочем чувство.