Първо беше „Аз също“ (Me too) – глобалната реакция на гняв и нетърпимост към сексуалните престъпления, твърде дълго смятани за нещо нормално. Година по-късно се появи Грета Тунберг и обърна света с хастара навън, протестирайки първоначално сама пред шведския парламент, а само няколко месеца по-късно милиони млади хора започнаха всеки петък да искат от правителствата си да променят приоритетите си и да поставят промените в климата сред най-важните. Отново една година по-късно светът крещи с пълно гърло „Животът на черните има значение“. Мащабната и отново глобализирана реакция беше предизвикана от убийството на Джордж Флойд, и то не къде другаде, а при полицейски арест от бял полицай.

Протестите срещу полицейското насилие спрямо афроамериканската част от населението на САЩ не са ново явление. Те се появяват периодично, тъй като расизмът в американското общество, уви, е упорита обществена болест, чието изкореняване се оказва труден и продължителен процес. Именно тази повтаряемост накара много академици и анализатори да търсят паралели със събитията от 1968 година в САЩ – годината, в която беше убит символът на борбата за права на афроамериканците Мартин Лутър Кинг. Убийството му доведе до масови протести в няколко американски градове. Петдесет и две години по-късно протестите по повод убийството на Джордж Флойд надскочиха многократно мащабите от 68-ма – милиони хора протестират не само във всичките 50 щата, но и в многобройни градове в Европа и по света.

Фактът, че протестите преляха в Европа, че можем да ги гледаме в по-широкия контекст на засилена гражданска активност през последните 2-3 години и най-вече на техния пряк ефект върху политиката и взимането на решения, навеждат на един друг паралел – с

протестите отново през 1968 година, но в Западна Германия.

Това е важен период в германската следвоенна история, смятан за ключов за установяването на либералната демокрация в страната, която я превърна от болесника на Европа в пример за целия континент, а в последните години, откакто антилиберализмът започна да изпълзява от бунището на историята и в глобален либерален лидер. Германската канцлерка Ангела Меркел не случайно е наричана от големи международни медии „лидерка на либералния свят“ (титла, която търпи критики, но това е тема за друг текст). 

Няколко са причините защо паралелът с германската 68-ма е по-подходящ за обяснение на ставащото в момента, отколкото американската 68-ма. Най-напред, защото вече се вижда модел. Ако погледнем на ставащото в САЩ и на реакциите срещу него не като на изолиран случай, а като на парче от засилена гражданска активност, тогава картината се променя значително.

Германската 68-ма е кулминацията на кипяща политическа и гражданска активност през цялото десетилетие.

Тази кулминация също започва с убийство –

на 2 юни 1967 година е убит студентът Бено Онезорг по време на протест срещу посещението на иранския шах в Берлин. И тогава, както и сега за убийството е обвинена германската полиция и нейната бруталност. Тогава, както и сега, се е говорило за завръщане на авторитаризма в Германия, за нарастваща репресивност на държавата, за цензура и преследване на опозиция. Гражданските протести, които избухват след това са наричани „извънпарламентарна опозиция“, именно заради тогавашните анализи, че политическите партии са се превърнали в затворени клубове на привилегировани, които не допускат различно мнение и все по-малко представляват интересите на гражданите. И за да бъде паралелът пълен, една от най-силните критики тогава е била към медиите и по-точно към медийната империя на Аксел Шпрингер.

Протестиращите студенти го обвиняват в манипулативност и негативно отношение към легитимните искания на протестиращите младежи. Точно както днес Фейсбук и социалните мрежи като цяло, както и таблоидите са обвинявани за манипулацията на общественото мнение и за създаването или по-скоро задълбочаването на разделението в обществото.

Драматичните събития от германската 68-ма прерастват в истинска културна революция.

Студентите се бунтуват срещу остарелите консервативни норми, срещу патриархалността на обществото, настояват за повече граждански права и свободи, за повече зелена политика (основно насочена против атомната енергия). Тогава се раждат и германските Зелени. В резултат започва германското либерализиране – носенето на къси поли, свободният секс, свободата на взимане на решения, изобщо цялостна еманципация. Политическите партии колебливо започват да откликват, осъзнавайки, че ако останат част от проблема, ще бъдат пометени. Затова се опитват да станат част от решението. Германската 68-ма е известна още и като периода, в който децата се бунтуват срещу социалното наследство, което им оставят родителите. Точно както Грета Тунберг се бунтува днес срещу климатичното наследство, което ние като родители оставяме на нашите деца.

В този контекст можем да разглеждаме и бунтовете във Великобритания (със свалянето на статуята на търговеца на роби Едуард Колстън в Бристол), в Белгия (със свалянето на статуята на крал Леополд Втори – един от най-големите главорези в човешката история), масовият протест в Берлин против расизма, протестите и в други германски градове, в Амстердам и в още десетки европейски градове, включително София и Загреб. Всички тези граждански протести и извънпарламентарни дейности символизират появата на новите 68-мъри (на немски онова поколение е известно като die 68-er), новото поколение на промяната - съвременните млади хора, които се бунтуват срещу насадени несправедливи норми – расизъм, консерватизъм, антилиберализъм, неправда, неравенство.

Свалянето на статуи символизира именно това – старите герои са развенчани,

време е за нови (Ковид-19 вече ясно посочи с пръст кои са съвременните), а това означава, че е време да преразгледаме ценностните си системи, начина си на мислене, идеалите и идолите ни. Всичко е сложено на масата и е обект на дискусия. В по-напредничавите общества вече се взимат поуки. Масово из социалните мрежи може да се видят признания за твърде дълго неразбиране на проблема с расизма; влиятелни хора, интелектуалци, обичани актриси и актьори, инфлуенсъри от всякакви области поемат ангажименти да работят за промяна, да включват повече различни в своите проекти. Политически партии вече променят в движение платформите си в опит да отговорят на извънпарламентарната опозиция, че исканията им са чути и разбрани. Политици променят предишни свои позиции.

Ярък пример в това отношение е нидерландският премиер Марк Рюте,  който само преди 5 години обяви, че няма нищо лошо в традицията, известна като „цварте Пит“ (Черен Петър). А днес същият Рюте (все още премиер на Нидерландия) обяви, че цварте Пит не бива повече да бъде част от коледните празненства в страната. Няма никакво съмнение, че заслуга за тази промяна имат протестите, започнали в САЩ и прехвърлили се в Европа. В Амстердам беше един от най-големите протести на нашия континент.

Уви, в България все още сме във фазата на отрицанието –

правим се на мъдри и зрели и оценяваме от високо как нещо е прекалено, отиват твърде далече (по повод сваляне на класически филми от стриймърските платформи) и отново ни убягва същината, а тя е, че светът се променя. Иска ни се, ако може, промените да идват внимателно, да не вдигат много шум, да са много точно премерени, да няма ексцесии, да не ни нарушават комфорта – все взаимноизключващи се искания. Промените никога не идват тихо и безмълвно. Те са шумни, понякога крещящи, фрустриращи, понякога има насилие, екстремности. Самият замисъл на каквато и да е промяна е да наруши нечий комфорт, да го замени с нов или да го разшири, така че на повече хора да им е комфортно в живота.

Не можем да сме съгласни с всичко, което движи промените.

Важното е обаче да сме съгласни, че промени са крайно необходими - че расизмът, ксенофобията, антилиберализмът, откъсването на политическите класи от фундаменталната им функция да ни представляват, манипулативният журнализъм и медии изобщо нямат място в съвременното цивилизовано общество. Че концепцията за равенство не е собственост на левия или десния политически спектър, нито климатичните промени или искането насилието над жени да бъде прекратено. Недопустимо е в XXI век все още да спорим за фундаментални неща като правата на жените, на афроамериканците там, където ги има, или ромите у нас, на хората с различна сексуалност или променен пол. Изправени сме пред многобройни належащи предизвикателства като промените в климата, как да променим икономиките си така, че да не изгубят горивото си, но в същото време да не бъдат за сметка на бъдещите поколения. Благодарение на Елон Мъск отново започнахме да гледаме към звездите след дълга пауза, а това също повдига въпроси, на които трябва да намерим отговори. Цифровите компании и платформи, правата ни в тях, влиянието им върху обществата ни. Все изключително важни проблеми, чието решаване се отлага, защото отново и отново се връщаме към проблеми, които си мислехме, че сме решили отдавна.

У нас можем да започнем най-напред с признанието, че расизмът и ксенофобията са тумор в много напреднала фаза. Ние дори не сме започнали да се борим с тези проблеми. Само ги обсъждаме като в Ганкиното кафене. Някак отдалече, сякаш не ни засягат лично.

В 21-вото столетие 68-ма подрани.

2020 е годината на големите промени в новия век,

движени от поколението на Милениълите, израснали без вестници и телевизия, отгледани в глобалната мрежа, където няма неравенство – всеки може да бъде какъвто поиска, да каже каквото иска, да общува, с когото иска, да гледа каквото прецени, да чете каквото му е интересно, да прави това, което го влече. Шаблоните, налагани от традиционните медии, окопалата се политическа класа, от корпорациите и олигарсите са недостъпни за шестдесетиосмърите на XXI век. Именно за това те са свободни да се бунтуват срещу тях. Големият въпрос за нас в България е къде се намираме в цялата тази епоха на промени? Какво искаме? Как го искаме? Кога го искаме? Кои го искаме? Как да го постигнем? И най-вече искаме ли изобщо промяна?