- Повече от месец продължава извънредното положение у нас. Разкажете как протича един ваш ден, в чисто човешки план справяте ли се?
- Известно време нямах никаква способност да реагирам. Не става въпрос само за извънредното положение, а и за всичко случващо се паралелно и около него. В началото не успях да се абстрахирам. Особено състояние е. Случило се е нещо, но мисълта и действията ти известно време са парализирани, докато намерят причина и начини да функционират. Разбира се, спазвам необходимата изолация. От месец насам единствените хора, с които общувам на живо, са продавачите в кварталните магазини. Сега по-скоро се опитвам да намеря нова екзистенциална конфигурация, надявам се временна.
- Вие сте режисьор на свободна практика, нали?
- Винаги съм бил на свободна практика. В интерес на истината никога не са ми и предлагали трудов договор. През последните години твърде малко са случаите, когато се оказва театър в България да има в трупата си щатен режисьор. Почти липсва класическата театрална практика, в която обликът на даден театър се определя от поетиката и идеите на някой режисьор. Нещата до момента ставаха в по-голяма степен на случаен принцип.
- Вашият сектор е сред най-засегнатите в световен мащаб. Смятате ли, че в настоящото положение ваши колеги в други европейски държави са по-облагодетелствани от артистите в България?
- Създалата се ситуация е обективно много тежка за хората, занимаващи се със сценични изкуства. Доколкото ми е известно, пандемията от коронавирус ще се отрази негативно дори на немския театър, който е най-богатият и развитият в цяла Европа. Но освен материалната страна има редица други фактори, като например условията за работа, техническите възможности, възпитаването на публика. В този контекст винаги сме се чувствали изостанали спрямо другите европейски държави.
- Намирате ли за удовлетворителни мерките, които взе до момента Министерството на културата с цел да бъдат подпомогнати артистите на свободна практика? Достатъчно ли се прави според вас?
- Всеобщо е мнението, че в такива моменти си даваме сметка за най-значимите неща в живота ни и в обществото. Надявам се кризата заради коронавируса да провокира замисляне по въпроса за важността на културата в България. Не съм запознат в детайли с дългосрочната програма на министерството.
Разбира се, че най-нуждаещите се свободни артисти трябваше да бъдат подкрепени. За някои от тях тези мерки ще бъдат възможност да покрият базисните си нужди. Има вероятност обаче голяма част от свободните артисти да не успеят да се класират за тези стипендии поради различни административни причини.
Това е един много крехък сектор, типичен представител на „прекариата“ – хора, живеещи в постоянна несигурност, нямащи възможност за планове и спестявания, но пък същевременно изключително отдадени на работата си. Тотална противоположност на капиталистическия реализъм. Добре е, че официално се заявиха тези намерения, това е нещо ново у нас. Но реалната подкрепа не се изразява само в компенсиране на гафа на финансовия министър. Реалната подкрепа ще се случи тогава, когато артистът, независимо дали е щатен или на свободна практика, излезе извън социалния минимум, в който се намира от години.
- Какво мислите за зачестилата у нас и по света практика артисти да показват онлайн работите си? Специално при театралното изкуство как стоят нещата?
- От една страна, намирам за важно, че се случват толкова онлайн инициативи, свързани с изкуство. Излезе наяве изконната истина, че в период на социална несигурност и обърканост, а и на лична среща със самия себе си изкуството би могло да хармонизира и осмисли съществуването ни. От друга, винаги съм възприемал онлайн живеенето - независимо дали става въпрос за човешки взаимоотношения, личностни или професионални реализации, или за показване на изкуство - като изключително вторична форма. Тя може да е извънредно нужна и дори неизбежна в някои ситуации, но винаги ще си остане вторична.
- Казвате, че определени изкуства просто не могат да съществуват онлайн?
- Така е. Проведени наскоро анализи доказват, че в дигиталната епоха театърът ще има предимство именно като изкуството на живота. Че ще бъде търсен целенасочено от хората тъкмо защото се случва реално и на живо, така както са предпочитани био и екопродуктите например. Самата технология на правене на театър противоречи на културата на лесното.
Действително сега много големи европейски театри показват спектаклите си на запис. Аз също гледам тези, които съм пропуснал, но през цялото време контекстуализирам записаното представление с опита си от физическото си присъствие в тези градове и зали, с опита си с други представления на същия режисьор или театър.
В момента наблюдаваме изобилие от висококачествено театрално изкуство, и то безплатно, което допреди години беше истински късмет човек да успее да види. Но то е извадено от контекст. Не бива да свикваме с лесния достъп и вторичността на възпроизвеждането.
- Според вас повече ще навреди ли на театъра, или ще помогне това зрителите да гледат представления от дивана вкъщи?
- Гледането от вкъщи е временна форма на общуване с театъра, която е най-вече жест. Онова, което театрите казват с този жест, е: „Ние сме тук, има ни и искаме да продължим да съществуваме”. Това е най-важното.
- В Южна Корея неотдавна се върнаха към културния живот с модерна адаптация на Шекспировата класика „Крал Лир”. Когато и у нас му дойде времето за разхлабване на мерките, с какво заглавие смятате, че е удачно да излезем от карантината?
- Мисля, че театърът трябва да продължи да говори за важни и актуални неща, както го е правил и преди. Но не си представям, че задължително трябва да се започне с „Декамерон” на Бокачо например. Самият акт случване на живо вече ще е социален жест. Самото представление ще стане събитие. Хубаво е това събитие да съдържа най-същественото от театралното изкуство и ако трябва да оставим нещо по пътя, то това да са незначителните теми и емоции.
- На въпросния спектакъл са присъствали 175 души, въпреки че залата побира 350. Зрителите, задължително с маски, били настанени през един, а в театъра били монтирани камери за измерване на температурата. Министърът на културата Боил Банов каза, че и той ще поиска термокамери във всеки салон след края на изолацията.
- Не съм запознат с възможностите на термокамерите, но може би ще има нужда от подобни ходове, които да гарантират някаква сигурност на бъдещата публика. Съществува резонно опасение, че дори след падането на ограниченията част от зрителите ще бъдат изплашени, поради което възстановяването на нормалния ритъм на посещение на живите изкуства ще стане най-бавно. В този смисъл подобни решения, целящи да се осигури спокойствието на публиката, ще са нужни. Разбира се, възможно е и обратното – да осъзнаем какво точно сме загубили и зрителят да се върне с ново желание и нова чуствителност.
- Според вас по-мъдри ли ще излезем от кризата или по-охлузени?
- Съзнателно се пазя от това да генерализирам какво се случва. Уморих се от мнения, анализи, клишета. Мисля, че сме склонни да правим социологични и културологични обобщения, за които все още нямаме историческа дистанция. Опитвам се да гледам на това не като на „урок”, а като на биологична катастрофа, за която не сме подготвени и която ще има своите последици в почти всички сфери. С тях оттук нататък ще трябва да се справяме.
- Ваши колеги режисьори споделят, че използват изолацията да четат пиеси и да обмислят бъдещи проекти. Вие върху какво работите в момента? Наваксвате ли с нещо?
- Да, наваксвам с пиеси и текстове, за които не съм имал време преди. Обмислям някои неща, но не бих казал, че е ударно. Рефлексията към живия живот за мен е определяща. Винаги съм се възхищавал на тези, които могат да работят в пълна самота. Сега чета и гледам толкова, колкото съм чел и гледал и преди. Занимавам се и с някои дребни неща, които могат да се вършат виртуално. Например с видеата и музиката за последния ми проект.
- Пандемията спря ли принудително някой ваш проект?
- Спря, да. Допреди началото на извънредното положение репетирах „Серотонин” по последния роман на Мишел Уелбек в Театър „Азарян”. Това е свободен проект със страхотен екип. Беше свършена немалко работа. Предстоеше ни последният етап на репетициите. Отдавна исках да направя представление, което да се изказва толкова пряко за проблемите на съвременността и което да ме представя максимално. Намирам Уелбек за изключително важен автор. Сега дори си мисля, че ще бъде разбран от повече хора в България. Неговото усещане за самота, излоция и край на цивилизацията датира от много отдавна в контекст, когато всичко беше възможно. Надявам се да довършим много скоро започнатото. Истината е, че всичко това ужасно ми липсва.
