Влизаш там като в действащ затвор - през голяма сива порта, опасана с бодлива тел. След проверка на личните документи те чака понтонен военен мост със съветски надписи - през зимата мъглив, през лятото - потънал в горещина и комари. Минаваш по него и пътуваш известно време, преди да стигнеш дървената арка на входа. Върху нея са изписани думите на Максим Горки: „Човек - това звучи гордо“. На тази поляна, която днес е напълно пуста, в края на 40-те години на миналия век затворници издигат със собствен труд първите бараки на концлагера.

Добре дошли в Белене.

„Това е място, което няма нужда от възстановка. То мирише на минало, мирише на история“, разказва Луиза Славкова, председателка на фондация „Софийска платформа“. Всяка година фондацията организира лятно училище в Белене под надслов „Защо ни е да помним?“, което събира ученици и младежи от цялата страна. Целта на инициативата е да ги запознае с историята на тоталитарните режими и демокрацията, с близкото минало на България и с политическото насилие в страната по време на социализма.

Белене - училище по памет

На пръв поглед Белене и островите около него не изглеждат като мечтаната дестинация за млад човек по време на лятната ваканция. От ужасите на бившия концлагер там не са останали почти никакви белези - с изключение на няколко административни сгради и кът за усамотение и молитва, изграден от местните хора. Белене не е институционализирано от държавата място на памет. Няма музей, който да разказва на посетителите историята на този символ на репресивната система до 1989 г.

Въпреки това от „Софийска платформа“ избират да създадат ежегодно лятно училище именно в Белене, за да мотивират младите хора да прекарат една седмица в това важно за историята на близкото ни минало място, където вероятно не биха отишли сами. Инициативата е насочена към ученици и студенти от 16 до 24-годишна възраст, които се интересуват от паметта, историята на комунизма и демокрацията. 

„В гимназията изобщо не сме говорили за комунизъм, което много ме разочарова“, разказва Любомира Атанасова, участничка в едно от изданията на лятното училище. Впоследствие Любомира става част от екипа на „Софийска платформа“, където днес е експертка по комуникации. „Разбрах, че ако искам да навляза повече в темата за комунизма в България, най-добрият начин, по който да го направя, би бил през подобно лятно училище. Там ще отида да видя истински концлагер, ще говоря с оцелели от него хора, ще се срещна с експерти, които са посветили живота си на занимания с архивите и наследството на българския комунизъм.“

Програмата на училището включва най-различни интерактивни и образователни дейности, които да развият познанията и усета на участниците по тези теми - лекции на историци и изследователи, срещи и разговори с оцелели от концлагера, филмови прожекции. Освен това младежите посещават архива в Плевен, където се запознават със свидетелства и документи както на пострадалите от репресиите на режима, така и на техните извършители. Включват се в практически сесии, посветени на работата с архивни материали, и се учат по креативен начин да разказват и разпространяват темата за паметта.

„Започваме от разговор за демокрацията, за това къде се намираме като общество в момента. Как разбираме демокрацията, как я живеем, харесваме ли я, или не“, споделя Луиза Славкова за заниманията в лятното училище. „Оттам нататък започваме да работим назад. Връщаме се, минаваме през прехода, през комунизма, през репресивния му апарат и мястото на Белене в него. А после си задаваме въпросите - кой си го спомня днес, как го помни, какво ни казват оцелелите и архивите? И какъв е публичният дискурс в момента, каква е нашата роля в него?", добавя тя.

Посланици на паметта

Инициативата на „Софийска платформа“ в Белене привлича младежи с различен профил - някои идват от семейства на бивши членове на БКП, други имат роднини, които са били политически затворници, а част от участниците просто са любопитни да научат повече за социалистическия период в България. Едно нещо обаче ги свързва - нуждата да познават близкото ни минало и да разпространяват паметта за него.

„Едва след участието ми в лагера осъзнах с пълна сила колко проблематичен за обществото ни е фактът, че не сме превъзмогнали напълно комунистическото си минало. Не говоря да го забравим, а да се справим с него. Вместо това ние се срамуваме, не се интересуваме. Податливи сме на една носталгия, чийто резултат е разделянето на обществото на полюси, които не се чуват и не се претеглят взаимно“, споделя Любомира.

Затова и целта на лятното училище е да изгради силна общност от млади посланици на паметта за социализма и неговите репресии. Всяка година участниците имат възможност да разработят собствен проект по тази тема. Някои от тях обичат да пишат, други - да снимат различни обекти из острова. Често младежите организират открити уроци за по-малки ученици, правят презентации за Белене или канят в училище историк, който да разкаже повече по темата. Понякога пишат академични статии или пък решават да се присъединят към фондацията, както Любомира. В едно от изданията на инициативата участниците са направили книжка със снимки и размисли за преживяното по време на лятното училище.

Ключова за „Софийска платформа“ е също така идеята, че това посланичество на паметта е динамична дейност, която непрекъснато се променя и адаптира спрямо социалните обстоятелства и нужди. Така в момента фондацията разработва виртуален тур на Белене, чиято цел е да възпроизведе реалността и атмосферата на бившия концлагер. Ще бъдат документирани разказите на десетима оцелели, които също ще станат част от интерактивното преживяване на лагера. „Хората ще могат да ги видят срещу себе си и да ги попитат каквото пожелаят - какво беше да ви арестуват, как се чувствахте, какво си мислехте, докато бяхте в лагера. Целият този разказ ще може да бъде изговорен виртуално и ще бъде съхранен за бъдещите поколения“, споделя Славкова.

Защо ни е да помним?

На въпроса, поставен като мото на лятното училище в Белене, има много възможни отговори. Според Любомира трябва да пазим и разпространяваме паметта за тоталитарните режими, защото в тях се изтънява границата на човечността. За младите хора е важно да познават тези неотдавна съществували механизми на жестокост и незачитане на човешкото достойнство, за да осъзнаят какво всъщност означава да бъдеш човек и да отстояваш активна гражданска позиция. „Трябва да помним, за да знаем и разбираме къде човешкото някога е било изтрито и по какъв начин е успяло да се възстанови след това“, казва Любомира.

За Луиза Славкова това е поколенчески въпрос - винаги се завъртат няколко поколения, за които преживяното в рамките на тоталитарния режим е толкова голяма травма, че мълчанието по темата е всеобщо. „Освен ако няма силна държавна политика за справяне с тази травма, за наказване на престъпниците и за превръщане на този период в една образователна част от историята, в едно „никога повече“ - което в България липсва,“ смята тя.

Най-големите опасности от липсата на памет за близкото ни минало Славкова открива в слабото демократично съзнание и усещане за гражданска роля. „Това наследено разочарование, желанието и навикът някой да ти казва какво да правиш, да ти отнема чувството за отговорност.“ Липсата на памет се отразява и на усещане за справедливост, което заедно с травмата се предава през поколенията в семейства, пострадали от репресиите на режима. Намира израз и в податливостта на обществото ни на пропаганда и манипулация.

„Паметта ни обяснява много неща и ни дава възможност да разберем как определени феномени като смазването на гражданското общество от властта водят до лош край. Ние продължаваме да нямаме силно гражданско общество, което да бъде истински коректив на недемократичните тенденции в страната. И всичко това е заровено някъде в историята на българския комунизъм“, смята Славкова.