Когато заговорим за българските писатели извън страната, нерядко изниква въпросът, кои от пишещите зад граница да наречем български писатели? Причините за този въпрос са не толкова в наличието или не на теми, свързани или не с емиграцията и България, колкото в езика. Подобно объркване се забелязва в библиотеките. Ако например потърсите романа на Илия Троянов "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (1997) на рафта с българска литература в градската библиотека, няма да го намерите там. Защото писателят е напуснал България на шестгодишна възраст и пише на немски. Следователно мястото му е при немскоезичната литература. Ако влезете обаче в книжарница, няма да намерите "Власт и съпротива" (2016) или "След бягството" (2018) от същия автор при чуждоезичната литература, а при българската. Подобна е ситуацията с книгите на Капка Касабова, която пише на английски. И макар че писателката е често в България и участва под една или друга форма в културния живот, заради езика, на който пише - книгата й с художествена документалистика "Граница" (2017) излиза в поредицата "Отвъд" на издателство "Жанет 45", която е предназначена 

да представя чуждоезични автори

Но нека си припомним, че възрожденският ни поет Григор Пърличев също печели важни награди с поеми, писани на гръцки. 
Има обаче и друга група писатели, живеещи извън страната, но чувстващи се уютно да пишат на български. Една от причините за това е, може би, че те са напуснали България в зряла възраст и са по-сигурни в писането на роден език. Други пишат и издават и на български, и на езика приемник. В тази група са Кольо Николов, Невена Митрополитска, Евелина Лаблева Йекер. Тъй като не са постоянно в родината и поради невъзможността да се срещат често с публиката си, съществува опасност творбите на тези автори да бъдат маргинализирани. Знаем, че очи, които не се виждат, се забравят. Кольо Николов дебютира през 1966 г. със сборника "Облаци от бяла светлина". С тази книга той заявява нов тип писане, различно от нормите на социалистическия реализъм. Днес живее в САЩ. Текстовете, които пише, го представят като гражданин на света, който не умее да се вкоренява, а да опознава, без да забравя изходната си точка, български спомени и образи с преплитат с американски имена и топоси. Евелина Лабрева Йекер живее в Швейцария от 1996 г. и у нас са публикувани няколко нейни романа и сборници. Невена Митрополитска има две издадени книги в България - "Анна и планината" (2015) и "Дарът" (2019). Живее в Канада от 17 години.
Общото за двете групи български писатели зад граница, които споменахме и за чиито творби ще стане дума, е, че емиграцията е личен избор и е без политически измерения, както е при Георги Марков например. А тази разлика е важна, защото отношението към България в повече случаи има други, по-интимни измерения.  Освен това за писателите зад граница, за разлика от писателите в България, не е едно и също "родина" и "вкъщи". Те сближават 

по особен начин "корени" и "движение"

Родината е нещо втвърдено в съзнанието. Към нея в повече случаи тегли носталгия, но мисълта за родината при писателите, които бяха споменати, е свързана нерядко с гняв от миналото, но също с нуждата да знаеш какво става там сега. Според Дейвид Лоуентал в "Миналото е чужда страна" "дори травматично болезнените спомени са същностно важна част от нашата емоционална история", чрез тях също градим идентичност. 
Сравнявайки промените с новото шотландско "вкъщи" в началото на художествено-документалната си книга "Граница", Капка Касабова тръгва да види какво става там, в онези периферни места в България, където е възможно човек да потъне, но където може да намери отговори на въпроси, държани на скрито като въздишки. Когато Илия Троянов, Капка Касабова или Евелина Лабрева Йекер казват, че се гневят за или от България, или от нещо в България, те назовават своята идентичност, посочват своята коренова система. И макар че в "След бягството" Илия Троянов се опитва да превърне дървото и корена в лодка и да вярва, че домът може да бъде навсякъде, не бива да забравяме, че за духа на афористично-есеистичната му книга важи и друго: "Чужденецът е човек, чиито корени са другаде". Освен това лодката винаги търси своя пристан. В книгата успокоението, че си намерил нова родина в очите на любимата жена, се преплита със самотата на чуждото място. А тази самота не е изпитвал само онзи, който никога не е напускал мястото, на което живее. 
Границата е място, където се проявява в най-голяма степен властта. С такава начална констатация поема към родината Капка Касабова за написването на  "Граница". Но не лицата на властта, не имената на политически силните мъже от времето на комунизма са важни за книгата. Тези имена, веднъж появили се, остават фон, травматичен екран от миналото, защото е важно да бъде изказано друго. За разлика от излезли напоследък романи, които къде без, къде със козметични промени в имената на политически фигури, преразказват или доизмислят грубите контури на едно изтекло време, без да съзнават, че го възраждат, а не лекуват травмите му, Капка Касабова показва трагедията в междата, в сенчестите места, където може да се случи всичко или нищо. Това всичко и нищо обхваща повсеместното настоящо опустошение, 

означава живот като в тъп виц, 

както се изказва една от "героините" в "Граница". Повествованието ни отвежда в почти обезлюдените райони на Странджа, в които хората се изненадват от човек, повече отколкото от змей или извънземни, където мистичното, митичното и нестинарството съжителстват като зона на съхранение на човешкото. Книгата разказва съдбата на много семейства по границата и отвъд нея. Героите от книгата назовават важните въпроси за всички писатели, които бяха споменати тук: къде е твоята родина, защото, когато имаш корени, светът е твой, но нямаш ли, нямаш нищо, коя си ти, имаш ли идентичност? 
За разлика от белетристите, за които беше говорено досега, романите на Невена Митрополитска са съсредоточени на българска територия с герои българи. Възможно е тя да лекува носталгията така. Това, което можем да забележим обаче в тези творби и което свързва авторката със споменатите вече теми за родина, дом и движение, е неуютът на дома и разрушеното по някаква причина семейство. Освен това с втория си роман "Дар" тя въвежда една колкото актуална, толкова и не намерила място за художествено пресъздаване тема в България, а именно инвитро оплождането.
Споменатите тук български писатели, живеещи извън страната, са извънредно малка извадка от имената, за които е важно да се говори. Яна Букова с "Пътуване по посока на сянката" и Виктор Пасков с "Германия - мръсна приказка" или "Аутопсия на една любов" образуват друга редица от важни български писатели, чиито романи вече са част от съвременното лице на националната литература.