- Тази седмица е премиерата на филма с ваше участие "Сутиенът", на немския режисьор Файт Хелмер и със силно интернационален екип...

- Да, имам радостта да го представя на тазгодишния “София Филм Фест”. В главната роля е любимецът на българската публика Мики Манойлович, участват също испанската актриса Пас Вега и французинът Дени Лавант.

- Участието в тази продукция има ли връзка с представянето ви на  "Берлинале" преди година?

- По съвсем различна линия се озовах в нея преди около 2 години. Тогава прекарвах повечето време в Лондон и се бях прибрала буквално за седмица в България, когато се появи този кастинг. Поканата дойде от българска страна. Самият Файт много обича България, снимал е тук преди близо 20 години, и за него беше много важно да има и актриса българка. В случая сме две - аз и младата актриса Боряна Маноилова. Снимките се случиха в Азербайджан, в Баку. Всяка от нас имаше по два-три снимачни дни, докато Мики Манойлович снима около 3 месеца. Не се бях докосвала до тази култура и ми беше любопитно да съм там, а от друга страна и проектът бе много приятен, необичайна кино история. Филмът, разбира се няма нищо общо като жанр и тематика с "Не ме докосвай". За мен е важно актьорските предизвикателства да бъдат коренно различни едно от друго, дори полярни.

- "Не ме докосвай" ли е най-голямото ви професионално предизвикателство  дотук? Според мен актьорската ви смелост е необичайна, не само в тази роля.

- За мен това е комплимент. Вярвам, че актьорските предизвикателствата не могат да бъдат очертани в рамка. Много от тях зависят от самия актьор и човек - какво би искал да постигне, като каква част от себе си възприема работата си. Няма грешни стъпки, няма грешни начини на работа, има възможност за избор: какъв да бъдеш и какъв път да поемеш. Вярвам, че актьорът сам задава своя път. Да, той е зависим от шансовете, които му се дават, от проектите, които идват при него, от хората, с които работи. Но поне в моя случай съм убедена, че всяка стъпка, която съм направила, ме е завела някъде.

- Отвориха ли се нови хоризонти за вас на международната сцена, след като филмът спечели "Златна мечка"?

- Това е естествен и често срещан въпрос, но тези неща не се случват за една нощ. Възможността, която ми бе дадена, бяха множеството контакти с хора от киносредите, срещите по фестивали и разширяването на кръгозора ми. Не мога да кажа, че след като е гледал филма, някой е дошъл и директно ми е направил предложение. Но хората реагират позитивно на факта, че съм там. Продължавам да работя по същия начин, както и преди, имам агент в Англия, хора, които ме представляват в няколко други страни и всички дружно работим в тази посока. Благодарение на участието ми в “Берлинале” получих покана тази година да бъда част от международното жури на един друг фестивал - Фестивала на любовния филм в белгийския град Монс. Той се провежда вече 34 години, шегувам се, че с него сме набори. Пак там, преди около 6 години беше представен филмът на Петър Попзлатев "Аз съм Ти", в който изпълних първата си главна роля.

- След "Аз съм Ти", който излезе у нас с голямо закъснение, в рамките на 5-6 г. направихте сериозна поредица роли - във “Виктория", “Вездесъщият", "8'19''", предстоящите "Писма от Антарктида" и “Доза щастие”, чуждестранните продукции "Не ме докосвай" и "Сутиенът"... Пропускам ли нещо?

- Има и един филм, който снимахме малко след "Виктория"- "Преследвачи на звуци" на режисьора Петър Одаджиев, където си партнирахме с Деян Донков. За голямо съжаление, той може би никога няма да види бял свят. Но мога да кажа, че тази голяма заетост в киното е нещо, което съм мечтала да ми се случи и към което съм се стремила.

- Влязохте взривно в театъра съвсем млада с "Изкуството да смиташ боклука под килима". Но сякаш напоследък избирате камерата пред сцената?

- Участвала съм в около 15 постановки в първите пет години след завършването си. Имах късмета да започна веднага, а режисьора Деси Шпатова ме покани да участвам в представление, което за мен и до днес остава едно от най-ценните. Много обичам Бергман, а ролята бе богата на всичко, което един актьор би искал да опита. Обичам и театъра, и киното, и никога интересът ми не е бил насочен само към едното. В момента се намирам "в театрална пауза". Това се случи отново по естествен път, не съм си казвала, че няма да се занимавам с театър. По-скоро заради активността ми в киното, заради многобройните пътувания, не съм достатъчно свободна, за да се посветя на театрален път в България - това изисква и време, и отдаденост. Никога не съм била на щат, винаги на свободна практика, така че сама разполагам и менажирам времето си.

- Може би киното ви предпочита заради изключителната фотогеничност?

- И в киното, и в театъра се опитвам да не се облягам на външността си, не разчитам на това да ме изведе през ролята. Не можеш да избягаш от външността, от тялото си, ти си на показ там, но можеш да избереш роли, които дълбаят по-надълбоко. Обичам да репетирам и снимам неща, които отиват отвъд, които те карат да се вълнуваш, да се екзалтираш, които, малко или много, са крайни.

Вълнува ме главно работата и това тя да води до качествени продукти, които да виждат бял свят. Най-важното за мен като актьор е да знам, че проектите, върху които работя, ще стигнат до публиката. Независимо дали ще са много успешни, ще отидат на фестивали, ще имат определен брой зрители - важното е те да бъдат показани, да стигнат до своята публика и да я развълнуват.

- Тоест върховната цел на актьора е да стигне до публиката?

- Да, и то не само до нашата, българската. В днешния свят, който е толкова отворен и с толкова размити граници, не трябва да се ограничаваме локално. Имаме изключително талантливи актьори, режисьори, оператори, композитори - вече има и доста добри примери, когато български актьори и филми биват признати навън. “Безбог”, ”Урок", "Слава", "Виктория", "Посоки" и много други. Много съм щастлива, когато наши филми преминават границата. А още повече, когато отида на някой фестивал, хората разберат, че съм българка и ми кажат - аз съм гледал ето този нов български филм, или дори - аз съм гледал вас.

- А какъв е пътят българските филми да бъдат видени от повече зрители?

- Ние всички сме доста разглезени от торентите, едва ли има човек, който да не се възползва от това удобство. Но що се отнася до българските филми, и сред приятелите си, и сред хора, които не познавам, аз настоятелно ги провокирам да отидат и да видят нашите филми в киното. И без това прожекциите са толкова ограничени, толкова кратък е животът им на екрана, че един филм няма достатъчно  време да достигне до повече хора. И затова бих агитирала българската публика, когато има възможност, да намира време и да отива да гледа българските филми. Това работи не само за нас, хората, които ги създаваме, а и за българското кино в цялост, за самочувствието ни изобщо. Удоволствието да гледаш в кино, сравнено с телевизора в хола ти, е несравнимо.