- Ако продължим разговора си оттам, където спряхме преди 2 години – ти беше убеден, че човечеството го очаква апокалисис и че той е абсолютно неизбежен. И ето го. Ами сега?
- Да. Интересен разговор стана тогава. Предполагам, имаш предвид ситуацията около извънредните мерки, наложени за справяне с COVID-19. Не мисля, че картината е апокалиптична. Истина е, че човечеството е изправено пред въпроси от страховито естество. Истина е, че пряката заплаха за края на илюзията и комфорта на блаженото себеусещане за безсмъртие тревожи остро. Но това не е апокалиптична картина. Човечеството лекомислено бързо се разделя със страхове и архетипи. Появява се копнеж за бърза наслада, тук и сега. Фокусът на живеенето се е свел до няколко дни минало и бъдеще на една ръка разстояние. Изгубваме перспективата за спасение, усещането за дълъг път, който ще продължи и след смъртта ни. Когато останем само със себе си, когато изчезне усещането, че дори да сме сами, сме двама, тогава в сърцата ни няма да е останал талант за вяра и тежко ни и горко тогава.
- Вярваш ли в клишето „кризата като възможност“ в задължителния ренесанс след катаклизъм?
- Това клише невинаги е вярно. Краят на трагичното сам по себе си вече е възход. Всяка криза ражда своите опортюнисти. Обикновено това са упражняващите власт. Насилниците. Не съм сигурен, че занапред историята на човечеството ще протича в периоди. Аз не усещам градивност в колективното. По-скоро изнервено успокоение, че ще се справим с предизвикателствата на новия световен ред. Това не е осмислена градивност. Свеждаме копнежите си до удобства. Прелитаме огромни пространства, стъпихме на Луната, окабелихме света, създадохме грижливо контролирана колективна памет. В името на удобството. На забавата. Умело избягваме болката, а там е точката на надеждата. Да ти кажа честно, очаквам възход на духовното въпреки всичко. В края на краищата, човек е велико творение, не е ли?
- А сега – за кризата като криза. Първо с баналния, но неизбежен въпрос – как се отрази двумесечната изолация, по какъв начин засегна коронавирусът работата ти? Децата например полудяха ли затворени вкъщи?
- Децата се радват. На Мария и Георги добре им се отразява да сме заедно толкова дълго време. Нямали сме толкова дълъг период постоянно заедно. Има някакъв дълбок уют в преодоляването на тревогите заедно. Голямото откритие, което направих за себе си и това малко ме смути, е, че изолацията не наруши социалното ми общуване кой знае колко. Осъзнах, че нямам много активен социален живот и без изолация. Малко тъжно, но такава е равносметката.
- Опитът и философията от „Àга“ бяха ли ти полезни по някакъв начин? Ето, там героите живееха в пълна изолация, не виждаха други хора с месеци и години...
- Не съм се замислял дори. Филмът е далеч, далеч от мен. Спомените ми за заснемането му, за живеенето там, на север, за пътя, който изминахме всички ние, са като ехо от един далечен живот. А всъщност са изминали едва три години. „Àга“ беше една наивна експедиция. Най-смислените месеци в работата ми. Всички, които участвахме по един или друг начин в създаването на филма, сме белязани от дръзкото посягане към неизвестното. Това, разбира се, е така за всяка искрена юношеска проява, каквато е създаването на измислени светове.
- Няма съмнение, че културният сектор е сред най-засегнатите от ситуацията. Започнахме постепенно отваряне, дори на кина и театри, но според мен това ще е дълъг и мъчителен процес. У нас, както обикновено, мерките за защита на културата и хората, които я създават, са недостатъчни, на парче. Предполагам, че те тревожи това?
- Няма да изненадам читателите, ако кажа, че правителството, меко казано, не е особено отговорно към създаване и осмисляне на национална стратегия за провеждане на културни политики. Не съм сигурен дали това е умишлено, или породено от неразбиране. Нямам очаквания това да се промени независимо от кризата или други външни фактори. Културата е памет на националните ценности на всеки народ. В този смисъл без никакво съмнение е необходима отговорност към националните ценности и идентичност.
През последното десетилетие особено силно се усеща пренебрежение и високомерие от страна и на правителството, но и на немалка част от обществото, към опитите на малцина за запазването на основни културни рубежи. Да си го кажем – обществото подценява смисъла от културно алиби на нацията ни. Срам ме е да призная, но нямам надежда сами да се справим с това. Нямаме необходимата зрялост. Този, инак топъл и чувствителен народ, няма сетива за високо живеене. Дръзвам да обвиня старите европейски демокрации в неглижиране на възможностите си за влияние, за подобряване на разбирането и прилагане на справедливост в България. Все едно да виждаш как всеки ден съседът ти насилва десетгодишното си дете и да си затваряш очите, защото същият съсед утре, на събранието на етажната собственост, ще гласува ти да имаш две паркоместа пред блока.
- От края на 2019 г. си председател на СБФД. Това, от една страна, е радостна новина – че сериозен и способен човек се заема. От друга, трудно те свързвам с административна позиция. Какво се надяваш да промениш?
- Не възприемам задълженията си като председател на Съюза на българските филмови дейци като административна работа. Съюзът е най-голямата организация в нашата общност. Това значи най-голяма отговорност. През последните години, както написах по-горе, се наблюдава обидно неглижиране на ролята на културата в обществения живот на страната - в частност киното. Има дълбоко неразбиране какво е филмова субсидия и какво – филмова индустрия. Въпреки многобройните разяснения и разпоредби на европейската администрация за така нареченото „културно изключение“ и подпомагане изключително и само създаване на високохудожествени филми, нашата общност и администрация сме едва в началото на осъзнаването на тази справедлива философия. В това разясняване и настояване за разбиране съм вложил енергията си като председател на СБФД. Надявам се и след моето време в Съюза тази политика да продължи.
- В СБФД членуват около 600 кинодейци от различни поколения, които през годините имаха различни конфликтни точки (основно свързани с разпределяне на държавните субсидии за кинопроизводство, но не само). Възможно ли е общностно сближаване, професионална толерантност и преследване на общи интереси?
- Обратно на общото впечатление, трябва да кажа, че в моменти на силна заплаха за независимостта на българското кино, в моменти на натиск за културно обезличаване от, ще ги нарека наивно „злите сили“, кинообщността се е обединявала без колебание и е отстоявала основни законодателни и духовни постижения на родното кино. Инак, права си, средата е в непрекъснати разногласия и енергично противопоставяне на възгледи по всякакви въпроси. Това намирам за съвсем естествено, все пак става въпрос за ярки личности, творци със самочувствие – как да се очаква от толкова водачи и лидери, каквито по дефиниция трябва да бъдат хората, създаващи изкуство, в една малка изнервена от недоимък среда да проявят разум и спокойствие?! Духът на автора е независим, неспокоен, решенията съвсем естествено протичат през тревога и несигурност.
В момента се извършва процедура за промени в Закона за филмовата индустрия и наблюдавам широко обединяване на позициите на сдружения и активни участници във филмовия живот на страната, каквото обединение не съм наблюдавал от точно едно десетилетие. Постиженията на българското кино на картата на света са авторитетни, особено в последно време. Всички ценности, които гилдията защитава, всяка отвоювана с мъка мъничка битка, трябва да ценим и да се радваме. В крайна сметка ние не сме нито повече, нито по-малко от това, което сме.
- Писмото, което от Съюза изпратихте в началото на април – за подкрепа на кинодейците и малките предприятия в индустрията, имаше ли някакъв отзвук в Министерство на културата и НФЦ?
- За това е рано да правим заключения. Отзвук несъмнено имаше, но трябва да мине време, за да е възможно да се направи адекватна оценка на работата на администрацията. Очакват се действия и решения на управляващите, от които до голяма степен ще зависи устойчивото развитие на цели сектори. Правителствата в света, не само у нас, са поставени в трудна ситуация - от една страна, поведението им в краткосрочен план ще даде представа за истинските им приоритети, а от друга - ще бъдат принудени да защитят съществуването си и да се увлекат в популистка угода на масите. Пасивната диктатура на масите обезличава лидерството. Обезсмисля го. Наблюдаваме невиждана криза на лидерство дори в утвърдените демокрации. Без авторитетни лидери, масите са несигурни и това често се проектира в ксенофобски прояви.
- През февруари представихте на „Берлинале“ проект за следващ филм с работно заглавие The Herd (“Стадото”), а, доколкото знам, през април вече сценарият бе готов и внесен за кандидатстване в пролетната – засега отложена - сесия на НФЦ. Би ли повдигнал малко завесата?
- Като продължение на отговора от предишния въпрос, отчасти това е и темата на проекта с работно заглавие „Стадото“, който беше представен на „Берлинале“ 2020 – ксенофобията на масите. Работя отново със стария екип – сценаристите Екатерина Чурилова и Симеон Венциславов, операторът Калоян Божилов, продуцент и режисьор на монтажа Веселка Кирякова. Кандидатстваме на сесията на ИА НФЦ, която тече в момента. Уверен съм, че Художествената комисия ще подходи с професионално отношение към всеки проект. Дай Боже, да реализирам филма един ден. Историята е интересна. Твърде комуникативна за моите разбирания за водене на разказа може би, но в същото време съзерцателна и деликатна. Към филма има заявен интерес от сериозни европейски продуценти, дано той има енергията и харизмата да издържи на времето, и нека силата бъде с нас.
