"Стадото" е третият филм на Милко Лазаров, един работещ без много шум и пиар около себе си режисьор, чиито предишни две творби стигнаха до екраните на най-големите европейски фестивали - Венеция ("Отчуждение") и Берлин ("Ага" бе закриваща прожекция в основната селекция), но по-трудно до българската публика. Надали тя ще го припознае и сега, макар че филмът получава добавена стойност от действителността: премиерата му на "Киномания" в края на 2024 г. съвпадна с щурма на Народния театър, началото на разпространението по кината - с вандализирането на Дома на Европа. Прекален буквализъм би било да сравняваме безумната тълпа, която линчува различните на екрана, с тази от центъра на София. За хората, които не са запознати с кинематографичния процес, е уместно да припомним, че той отнема дълго време и сценарият е създаден преди пет години. Все пак съм убедена, че социално-политическият патос в "Стадото" дразни мнозина, включително и сред почитателите на предишните филми на Милко Лазаров.
На пръв поглед немногословните притчи, които той разказва (с помощта на съсценаристите Симеон Венциславов и Екатерина Чурилова), изключват всяка злободневност. Само че в "Стадото" корумпиран селски кмет държи реч против мигрантите на фона на знамето на ЕС, военни заграждат с бодлива тел, чума мори овцете, а едно невинно момиче и нейното семейство са третирани като прокажени заради биологично различие.
И все пак това не е филм за днешния ден - не само защото автобусът, с който пристигат героите в началото на филма, е като изкопаемо от 60-те. Не е филм за нас, тук, или поне не само. Подобно сталкера на Тарковски, Тарика и нейният баща живеят на границата между материалния свят и невидимото, необяснимото. Те ходят до селото, понякога селото идва при тях, но топосът им е една самотна къща на хълма, в която в момента даже ток няма. Тарика, която страда от генетичната болест "пеперудени криле", е ангел. Дали ангел хранител или ангел унищожител, в края всеки може да разтълкува според собствените си представи.
Всичко в "Стадото" е символ и алегория, но и всичко е ясно. Филмите на Милко Лазаров са противоположното на бъбриви, и нямам предвид само оскъдния диалог (главната героиня има четири или пет реплики за 86 минути). Той разказва крайно пестеливо, без излишъци - за някои прекалено лирично и аскетично - своите прости истории за големите неща: семейството, различието, общността, природата, вярата, човешкото и животинското.
На пръв поглед доста от елементите във филма повтарят кадри, видени в "Ага": жената, която пее песен без думи в откриващия кадър; епичните пейзажи; каменната кариера; самотното радио като инструмент за връзка със света. "Стадото" е конструиран като вълшебна приказка. Естетиката му, доминирана от щедрата камера на Калоян Божилов (филмът е сниман на 35-милиметрова лента) и музиката на Пенка Кунева (наша сънародничка с успешна кариера в холивудското кино), също е подчинена на приказното. Някъде другаде биха го нарекли магически реализъм. На мен, особено във финала, филмът ми крещи "Радичков". Не липсват и влияния от "Козият рог" (оригинала).
Традиционно за филмите на Лазаров актьорският състав е отличен и отсъства характерното за българското кино преиграване: Захари Бахаров, Иван Савов, Иван Бърнев, гъркът Христос Стергиоглу (от "Отчуждение" на същия режисьор, но и от "Кучешки зъб" на Лантимос). Дебютантката Весела Вълчева, открита в актьорската школа на Екатерина Казакова (сестра на режисьорката Весела Казакова и актрисата Биляна Казакова) е безмълвно, но ярко присъствие в главната роля. Образът на Тарика е толкова централен, че за целите на международното си разпространение "Стадото" носи нейното име.
Вече стана ясно, че филмът няма да се хареса на всеки зрител. Сред обективните му недостатъци са припряната развръзка след един пропаднал опит за летене, на фона на мудното за масовия зрител темпо (то няма да изненада тези, които са гледали "Ага" или "Отчуждение") и несполучливия маркетингов избор трейлърът да покаже всичко най-важно.
Но ако се абстрахираме от тези неща, "Стадото" предлага една поетично красива приказка за предразсъдъци, ксенофобия, суеверия и надежда.
YouTube
