В продължение на 30 години – още от самото начало на прехода, кулоарите на Народното събрание бяха своеобразно средище на политическия живот на страната. Там се пресичаха пътищата на депутати, журналисти, експерти и граждани. Кулоарите бяха пространство, което в някакъв смисъл равнопоставяше хората – там всеки можеше (поне да се опита) да заговори всеки друг за обществения и държавния живот. И тази (макар и бегла) възможност създаваше известно усещане за демократичност.
На тази традиция – на непосредствен досег между депутатите и всевъзможните гости на парламента, сега беше сложен кръст. От 2 септември провеждат пленарните си заседания в бившия партиен дом. Същото място, където преди 10 ноември 1989 г. се разполагаше щабквартирата на безславно погиналия комунистически режим. Сградата претърпя преустройство, което продължи дълги години и глътна близо 20 милиона лева. В крайна сметка обновлението измени вътрешното й пространство така, че сложи непреодолими граници между (уж) народните представители и външните посетители. Сякаш, за да се подчертае, че на политическата класа повече няма да й се налага да чувства дискомфорта от контакта с останалия свят.
Преди всичко, слага се край на дразнещото и често много неприятно за политиците внимание, което непрекъснато им отдаваха медиите. Още при първия оглед на преустроения партиен дом за журналистите стана ясно, че досегашният им – повече или по-малко волен – начин на работа с депутатите е приключил.
За репортерите е отделена част от сградата – цяло „крило”, както се изхвърли един от пиарите на ГЕРБ (който по непонятно каква причина водеше първата работна обиколка на медиите из новото местообитание на депутатите). Всъщност журналистите са изолирани в една заличка, която им дава достъп до депутатите единствено чрез мониторите. Възможност за пряк досег до политиците няма, освен на отделеното място за брифинги. Властта остава зад заключени врати и бариери с магнитни карти, преодолими само за малцина вътрешни хора.
Може да звучи като журналистически хленч, но тази нова геометрия на парламентарното пространство наистина променя много нещата. Преди всеки депутат беше на разположение на медиите. Който репортер имаше кураж и желание, можеше да спре дори партиен лидер и да се опита да го заговори. Кулоарите бяха публично пространство, в което никой политик не беше в безопасност – нито от въпроси, нито от камери и фотообективи. И някои се опариха от това – да си спомним прословутия неформален разговор на журналисти през 2013 г. с бившия културен министър от ГЕРБ Вежди Рашидов. Тогава настоящият депутат се изказа доста брутално за Делян Пеевски от ДПС – сигурен, че като говори в парламента, това му осигурява пълна защита от ухото на публиката. Е, сбърка.
Преди политиците намираха сигурно убежище и спокойствие само в пленарната зала и по стаите на парламентарните групи. А сега комай единственият шанс за журналистите да ги „хванат” лично остава, като висят пред входовете и изходите на партийния дом (които не са един и два). Това поставя медиите в същата ситуация като онези злощастни граждани, които искат да поговорят със своите представители, но не могат или не знаят как да ги достигнат – и напразно чакат отвън онези да благоволят да ги изслушат.
Жалкото в случая е, това се случва именно в емблематично за тоталитарния режим място, което още носи немалко белези от миналото – чак до столовете с надпис „ЦК на БКП”. Излиза, че някои практики от същото това минало, което твърдим, че сме оставили зад гърба си – като капсулирането на политическата класа и ограждането й от обществото, отново намират почва със сегашните управляващи 30 години след началото на промените.
