Помните ли, когато президентът Румен Радев демонстративно напусна парламента, точно когато току-що одобреният кабинет „Денков-Габриел“ трябваше да положи клетва пред депутатите? Груб жест, няма спор. Това беше неприкрит израз на безсилен гняв, след като политиците, на цената на ужасни компромиси, постигнаха онова, което държавният глава не желаеше – направиха редовно правителство, което да замени служебната власт и да сложи край на безконтролното президентско управление.
От този момент не са минали и два месеца, а положението на Радев прогресивно се влошава. Доскоро политическата конюнктура го облагодетелстваше. Политиците се бяха овълчили едни срещу други, страшни междуособици разкъсваха парламента и създаването на устойчив редовен кабинет си беше направо химера. След всеки пореден избор властта се търкаляше по улицата и накрая все се озоваваше в ръцете на президента. В ситуация на всеобща криза Радев имаше шанса да бъда запомнен като управленец, който е превел страната през националната криза, докато партиите воюваха помежду си.
Той обаче прекалено много се полакоми.
Настани свои хора навсякъде по етажите на властта. Захвана се да прекроява основни национални политики – в енергетиката, в дипломацията. Държеше се като глава на президентска република, а не като временен надзорник на властта, каквато роля принципно му отрежда Конституцията. Ако се вярва на обвиненията, които му отправяха някои политици (като лидера на БСП Корнелия Нинова), държавният глава скришом се занимаваше и с партийно инженерство. Факт е, че бивши членове на служебните му правителства създадоха две успешни политически сили – „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев и „Български възход“ на Стефан Янев.
Партийните шефове бяха наясно, че Радев съсредоточава ужасно много власт в ръцете си. Всеки от тях обаче се надяваше, че рано или късно държавата ще падне в негови ръце, и тогава ще вземе за себе си всичко присвоено от „Дондуков“ 2. Тази година обаче в ПП-ДБ си направиха сметката и решиха, че нямат ресурс за повече политически битки. Зарязаха заканите за „смяна на модела“ и се разбраха с ГЕРБ и ДПС за редовно правителство и за промени в Конституцията. Така не само набързо отстраниха Радев от държавното кормило, но и вкараха в действие план, който ще направи невъзможно то да се озове отново в ръцете му. Определено имаше за какво да бъде ядосан президентът в деня, когато Народното събрание одобри новия кабинет.
Вече се очертават и огромните мащаби на
заплахата, пред която е изправен Радев.
Ролята на държавния глава в управлението заема съществено място в конституционния проект на десните. Първо, редовното правителство, след приключването на мандата си, ще се преобразува в служебно. Какво означава това за президента? Край на назначенията на министри, а и на всички надолу по йерархията на изпълнителната власт! Край на влиянието на „Дондуков“ 2 върху държавните политики, които зависят от кабинета!
Второ, премахват се правото на Радев да назначава и освобождава с укази магистратите, избрани за председатели на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, както и главният прокурор. Помните ли 2019 г., когато недоволните от избирането на Иван Гешев за шеф на обвинението се чудеха (и надяваха) дали президентът ще забави или дори откаже да подпише указа, с който Гешев встъпваше в длъжност? Същото стана и само преди месец, когато цялата страна тръпнеше дали Радев няма да забави указа, с който главният прокурор беше отстранен от поста му. Е, вече на никого няма да му се налага да се чуди какво мисли президентът. Според замисъла на ПП-ДБ бъдещите съдийски и прокурорски съвети ще решават за „тримата големи“ в съдебната власт (ако се осъществи реформата, те дори няма да бъдат толкова големи, колкото преди).
Но плановете на десните спрямо „Дондуков“ 2 не спират до Конституцията.
От доста време те се заканват да преработят устройствените закони на спецслужбите и МВР. Причината е, че те дават възможност на президента да влияе върху определени ключови кадрови назначения. В момента НСО е на пряко подчинение на държавния глава. Шефът на цивилното разузнаване ДАР пък се предлага от правителството, но се назначава с указ от президента. Същото е положението и по отношение на председателя на контраразузнаването ДАНС и на директора на военното разузнаване СВИ. По тази схема се действа дори и по отношение на главния секретар на МВР – най-високата професионална длъжност в силовото ведомство, както и на председателя на ДАТО – службата, която отговаря за използването на СРС.
Това е цяла поредица от изключително важни длъжности, в чието запълване президентът играе роля. И точно това десните се заканват да му отнемат. В предния парламент, в края на 2022 г., внесоха и необходимите законови промени. От това тогава нищо не се получи, защото отидохме на поредните предсрочни избори. Но стъпката беше направена и ПП-ДБ, вече като управляващи, няма да забравят за това сега. Още повече при спомена, който им оставиха назначените от Радев шефове на спецслужби. В края на май т.г. те публично и безпрецедентно атакуваха действащи политици (по-точно лидерите на ПП), при това в пленарната зала на Народното събрание, след като бяха повикани на изслушане заради изтеклия запис от заседание на ръководството на ПП. Скоро след това Кирил Петков открито се закани, че след като отстраниха Гешев, управляващите
ще се захванат и с контролираните от Радев служби.
И ще го направят, няма съмнение за това.
В тази ситуация за Радев няма много възможности. Остава му да се надява, че парламентарното мнозинство, което крепи кабинета „Денков-Габриел“, ще рухне, преди да осъществи замислите на десницата. Засега това не изглежда много вероятно – ГЕРБ и ДПС имат собствени съображения да искат конституционната реформа и най-вероятно ще държат парламента стабилен, поне докато промените станат факт. И засега не изглежда, че тези формации биха искали да помогнат на президента да запази правомощията си. Така де, за какво им е да го правят?
Парламентарната опозиция в лицето на „Възраждане“ и ИТН (БСП не може да понася Радев) може да свърши известна работа на президента – ако откаже подкрепа за конституционните поправки, мнозинството ще бъде принудено да ги приеме по по-дълга процедура, а това неизбежно ще носи и определени политически рискове. Разбира се, държавният глава може да се обърне и към Конституционния съд. Това може да му осигури време, но дали ще промени крайния резултат трудно може да се каже – неговата квота е една трета от състава на съда, а останалите се назначават от парламента и от общите събрания на съдиите от върховните съдилища.
Във всеки случай, ясно е накъде вървят нещата. Радев се радваше на мощно влияние върху държавното управление, благодарение на правомощията, които му осигуряваше Конституцията. Сега е на път да загуби почти всичко. Реализират ли се докрай замислите на управляващите, той ще бъде лишен от реална власт. Тогава наистина ще се превърне в главен церемониалмайстор на републиката, за какъвто мислехме държавния глава преди кризата.
