Американският президент Джо Байдън вече няма да се чуди на кого да звъни, когато търси България, защото на един и същ номер отговарят президентът Румен Радев и служебният премиер Димитър Главчев. Двамата се стягаха да пътуват заедно за Вашингтон за участие в срещата на високо равнище на НАТО на 9-11 юли, защото бяха получили едновременно покани и не знаеха кой от тях има предимство във външната политика. Също така не знаеха и каква е външната политика на България.
В подготовката си за пътуването трябваше да наблегнат на политическата терминология, която се използва в САЩ, за да се ориентират правилно как ще ги възприемат домакините. Един от термините, които не се познават добре в България, но е много разпространен отвъд океана, е
"куцо пате" (lame duck)
Много важно е да се разбира само в политически смисъл, защото някой погрешно би го сметнал за обиден. А обидите са забранени в дипломатическия речник. Американците са откровени хора, но това не им пречи да се придържат към международния етикет. Затова, когато видят в лицето на Радев и Главчев две куци патета, няма да им се присмеят, а ще ги изслушат търпеливо.
Терминът се използва за описване на състоянието на най-високопоставените лица в държавата - президент, министри, депутати, сенатори. Даже целият парламент (Конгресът) може да си спечели при определени обстоятелства етикета куцо пате. Той означава, че съответният политически фактор е на доизживяване и от него не могат да се очакват значителни инициативи. Затова изявите му трябва да се приемат като затихващи до приключване на мандата му. В такова състояние изпадат президентите, чийто втори мандат изтича и нямат право на още един. След изборите през ноември те продължават да изпълняват функциите си до 20 януари на следващата година, но вече в качеството си на куци патета, от които се очаква да не правят големи размествания във висшата администрация, за да не затрудняват следващия президент с неприемливи за него назначения.
Румен Радев стана куцо пате три години преди изтичането на втория му мандат, защото конституционните му пълномощия бяха орязани до такава степен, че никакви важни решения не може да наложи по своя инициатива.
Президентът окуця,
защото се вживя с ролята на едноличен управител на държавата по време на петте служебни правителства, които назначи. Тогава се видя, че по стечение на изборните обстоятелства парламентарната демокрация може да се подмени от авторитарна власт. Подхвърляните идеи от близкото му обкръжение за президентска република играеха ролята на пробни балони накъде ще задуха вятърът.
Дай му на човека власт, за да го видиш какво представлява, казва народът, и Радев потвърди неговата мъдрост. Освободен от усещането, че подлежи на контрол, той се възползва от междупарламентарните паузи, за да опита да промени геополитическата ориентация на България. От душата му бликна пропутинско миролюбие, а гърдите му се изпъчиха от патриотарска гордост, колкото да постави под въпрос съюзническите задължения на България в Европейския съюз и НАТО. Той си внуши, че думата му тежи в международните отношения, и започна дори да се хвали как пречи на общите решения в подкрепа на Украйна срещу руската агресия. Президентът дотолкова се опияни от мисли за собствената си значимост, че игнорира парламентарна среща на НАТО, чийто домакин бе България. Вместо да се срещне дори само протоколно с дошлия в София генерален секретар на НАТО Йенс Столтенберг, той отиде в Будапеща да си говори с унгарския премиер Виктор Орбан срещу колективните усилия на Алианса да помага на жертвата на Путин.
Радев напираше да ходи във Вашингтон, където не би имал с кого да си бъбри на общ език, освен отново с Орбан. Край него се присламчи и Димитър Главчев, който в международните отношения се държи направо като
пате в кълчища
Той е толкова безпомощен, че опита да прехвърли на Народното събрание въпроса кой да представлява България във Вашингтон. Когато парламентът му върна топката, защото по конституция Министерският съвет формира и ръководи външната политика на държавата, той възложи на себе си и на Радев да отидат в НАТО. Така се сформира национална делегация, която по протокол трябваше да се оглавява от президента, а премиерът да бъде член, но може би в качеството си на външен министър. По-жалка картина трудно можеше да се измисли: Главчев написа командировъчно на Радев, за да се присламчи към антуража му.
Защо премиерът има толкова ниско самочувствие в международен план? Защото бе намачкано след гафа му в ООН. Главчев като премиер с близък хоризонт допусна грешката да се заиграва с геополитическата ориентация на държавата. От него въобще не се очаква такова поведение, но вероятно поради податливост на натиск се злепостави като игнорант във външната политика.
Злополучната му инструкция България да се въздържи при гласуването на резолюция за геноцида в Сребреница и последвалите му опити да се оправдае с някаква динамично формираща се българска политика утежниха дотолкова положението му, че едва ли ще се намерят чужди партньори, които да гледат на него сериозно. "Сега" поиска на 29 май въз основа на Закона за достъп до обществена информация отговор от МВнР кога и каква инструкция е пратил Главчев до представителството на България в ООН. Три седмици по-късно получи отговор в последния работен ден и последната минута на работното време на 21 юни, в който се разказваше какво е съдържанието на резолюцията на ООН, но не и какво е направил Главчев. Заедно с това изтичането на служебна кореспонденция и разпространението ѝ в публичното пространство бе окачествено като "елемент на хибридна атака", т.е. медиите излязоха виновни, че са разбрали и показали какви ги е вършил Главчев. С други думи, собствената му некомпетентност трябваше да се закриля като държавна тайна.
Досега се дивяхме на гафовете на Радев и Главчев поотделно. Срещата на НАТО ни даде редкия шанс да ги наблюдаваме заедно. Ако не ставаше дума за образа на България пред света, щяхме да се заливаме от смях как две куци патета не могат да влязат в крачка и се подбутват едно друго.
