За жанр „размишления” не съм чул до днес. Много текстове са онасловени така, книги също – и немалко. Обичам да чета подобни неща, те обикновено са композирани свободно, развиват се някак лежерно, „развързано”, без да следват предварителните идеи на автора. И авторите също се чувстват удобно извън задължителните си планове, нерядко постигат повече, отколкото ако са имали конкретни намерения за текста. Но това, както всичко в словесността, е също занимание трудно и когато резултатът не е блестящ, остава оправданието, че поне нищо не си обещавал на читателя. Сякаш читателят ще знае имал ли си обещание в ума си и какво точно е било то.

Израснах във фамилия, в която от дете чувах да се говори, че политиците са вредни. Но реални политици и политика тогава в България нямаше. Липсваха партиите като действителни партии и на избори нищо не се решаваше. Разхождаха се нагоре-надолу някакви партийни секретари, но това си беше кариера като всяка друга. Не се крадеше... или почти. Можеше да прибереш нещо, ако си такъв секретар, да речем, в някоя фабрика. Днес, ако си в нужната партия, можеш да откраднеш цялата фабрика. Затова и силно ме учуди салтоморталето на колегата Йордан, който още в първите часове на промяната се вреди в някаква от новопоникналите сини... формации.

Дотогава Данчо се бе издигал в партиен печатен орган, орган на ЦК. Който помни, разбира какво значи това. Бе си здрава номенклатура, не журналист-простосмъртник. Засякохме се в една командировка до Бургас, съседи в самолета. На летището го посрещна волга и той се извини: чака го първият секретар на окръжния комитет. Та когато Данчо, иначе пълничък и очилат добряк, направи своя смайващ флиг-флаг, попитахме най-близкия му приятел, и той писател от нашето поколение: защо? Колегата не мисли дълго, задоволи интереса ни: „Много обича кюфтета! – каза. И допълни: - „Много обича кюфтета...”

Така Йордан осигури порциона, а на нас отвори очите:

политиката започва с кюфтетата.

Напредвахме по малко, борехме се за хляба, а в политиката дразнителите бяха други. „Едра риба – едра стръв” обясняваше професор Здравко Чолаков, критик с платен риболовен билет и цепеше редакцията с неподражаемия си смях. Колегата Георги стана заместник-министър в едно бързо правителство на прехода. Веднага го наобиколили приятели от вси страни. Отрупали го с проекти, с ходатайства и прошения. Той ги прибирал, раздавал ги по дирекции и комисии – да си минат етапния ред. Просителите чакали обнадеждени, после нетърпеливи, накрая бюрокрацията и процедурите ги разярили. Те не били дошли при него, за да си чакат реда. И един Панчо, и той състудент наш, му го казал в очите: ”Гошо – креснал му, – защо само хабиш властта?” След този епизод дори и аз схванах, че властта трябва да се реализира. Тя самата линее, ако не я впрегнеш в своя, а и на прятелите полза. И дори изхабена, някой ще ти я грабне от ръцете, без да й намира кусури.

Ще решите, че ви занасям с такива невинни епизоди от демокрацията. Обещах ви, че днес няма да драматизираме. Или, както умират да казват напоследък, ще се забавляваме. Обаче, нали са размишления, и най-веселото става сериозно. Ето, например, здравният министър, да го пита човек защо, обяви че генералът на НОЩ имал служебен ангажимент и затова го няма на брифинга. А генералът – на плажа в Гърция.

„И какво? – ще запита  някой от публиката. – Генералът няма ли право на отпуск?”

„Има право, ще отвърнем ние. Но министърът няма право да лъже.”

„Голяма работа – ще заключи друг. – Те всичките лъжат.”

И край на забавлението. Шегата нагазва в истината. Дребна, незначителна случка, а в нея цялата власт по юнашка фланелка. Както е казал мъдрецът: в една капка се оглежда цялата световна канализация.

Или друго. Шефът на прокуратурата заподозрял, че не го харесваме достатъчно. И сравнява всички, на които неговото учреждение не им допада, с нацисти. Заявява го, като явно се възхищава на своята ексцентрична импровизация. Не съзнава, че

когато един прокурор по какъвто и да е повод медитира върху нацизма,

това вече е опасно, зловещо е. На демокрацията козината й пада.

Или за сухите съчки. Помните ли я тази алегория? Унижиха обществото да му я хвърлят в очите. Само това, че го заставиха да мисли по случая, бе опасно посегателство върху неговото душевно здраве. Смешно, нали? Или поне нагло. Но това мимолетно замисляне ще остави груба следа в неговата традиция, в морала му по-нататък през ХХI век. Само дето не предложиха да се премахнат навреме възрастните и болните, за да могат народните маси да продължат уверено към бъдещето. И странно,

незначителният протест срещу това светотатство бе вял и разпокъсан,

а властта хареса авторите на тези идеи, придърпа ги към себе си, съветват я,  дори й дърпат конците, май...

Окрилен от тяхната  течаща отвсякъде пропаганда, електоратът доби невероятно прозрение: никакъв коронавирус няма в природата, поне в българската. А цялата карантина беше, за да затворят летището. Така никой няма да заминава и да изпраща от чужбина изобличения и есемеси, каквито зловредни опити напоследък зачестиха.

Живеем с чудатото заблуждение, че с търпение и инат можем да останем свободни. Инатът, да кажем, е универсален. Но търпението бива най-различно: обикновено търпение, стоицизъм, отшелничество. Истински свободен човек е бил Св. Иван Рилски, чудотворец и покровител на българите. Бил е свободен още и защото бил безсребреник, не докосвал пари. Цар Петър дошел с две торби злато, а чудотворецът го държал на отсрещния баир – така разговаряли. И днес, ако човек не докосва пари, сигурно също ще бъде свободен. Но не и великият Свети Иван – в наши дни тази свобода му бе отнета. Изрисуваха го върху банкнота, а после го и отсякоха върху левчето. Да ти омърсят идеала със задна дата и да ти строшат волята – това само потомци като нас могат и само в демокрация като нашата. Но туй го добавям тук единствено като утеха, че не сме единствените ние с вас, дето жалим за свобода.

И мъртвият може да загуби свободата си,

дето я е отстоявал цял живот.

Напоследък палавата българска мисъл все по-често се върти около героя на Ботевото перо – безсмъртния Кир Михалаки. Доскоро тъй се глумяха с Андрешко, сега на ред е този фейлетонен чорбаджия. Знам защо е това: иска му се на българина най-после да се случи онова, което се случва във фейлетона. Да му земат на чорбаджията златото и властта, та да го боцкат по шкембето дечурлигага и да го питат що има там. Иска му се, но не става. Ботев го написал – и  не го дочакал. Поколения от тогава го четохме – не го дочакахме. Вероятно не става така – с писане и с четене. Друга оправия иска българският Кир Михалаки. А и още една причина ме прави песимист. Да се любопитства какво толкова има в шкембето на нашенския Кир Михалаки е празна работа. Всички знаят, че то е пълно с асфалт...