Според една от теориите за европейската интеграция разликата между страна членка и националната държава се изразява в това, че при членките има опозиция между държавата и обществото, създавана от наднационалната структура, която по този начин ограничава националната мощ. При суверенните държави целта е да се постигне единство между народа и нацията във фрагментирано и разделено общество. Поне така мисли Бикъртън. До съвсем скоро той щеше да бъде прав. ЕС като наднационална структура, макар и с доста междуправителствени елементи, успяваше да се позиционира като част от опозицията срещу националната държава. Играейки ролята на „пазител на договорите“, на арбитър, конституционен съдия, независим съдник или каквото там рудиментарната ви демократична ценностна система измисли, това беше ЕК. Вече не. ЕК е част от ежедневната политика, от дребнавото политиканстване, от краткосрочното партийно сметкаджийство, което поставя моментната индивидуална полза над дългосрочния общ интерес. Няма нищо по-вредно за един безсрочен проект, какъвто е ЕС от политизирането на надзорния орган.
Най-добра илюстрация на този деструктивен процес е решението за вдигане на мониторинга над България по Механизма за сътрудничество и проверка (МСП), с което ЕК предаде не просто българските граждани, но самия ЕС и неговия изначален замисъл. Управлението на ветерана на европейската политика Жан-Клод Юнкер (Люксембург, ЕНП) ще остане в историята като утвърждаване на концепцията на „Европа на партиите“.
Тази концепция трудно може да бъде сместена в моделите, които интеграционистките анализатори изследват в последните десетилетия, защото това всъщност е наднационализиране на партокрацията. Когато България и Румъния се присъединяваха, за основа служеха договорите им за членство, подписани на красива церемония в малкия и изключително европейски Люксембург, когато премиер на Великото херцогство беше не кой да е, а Жан-Клод Юнкер. Човек, изиграл важна роля както в собствената си държава, така и в европейската политика до самите й корени. В зависимост от камбанарията, през която гледате, Юнкер може да остане в съзнанието ви като един от големите проевропейци, човек, заслужаващ не по-малко внимание от Жак Делор или Жан Моне. Трябва да призная, че доскоро бях част от тази група заради цялостния му принос за единството на съюза. Наскоро обаче си припомних спомените на Моне и интеграционистките въжделения от периода между двете световни войни и направих сравнение с дейността на Юнкер като председател на ЕК. На дребнотемно ниво Юнкер успява всеки път да удари европейската струна, но когато човек погледне към хоризонта, вижда само мъгла. Една прекрасно артикулирана - на английски, френски и немски, - но все пак истинска мъгла. Големият му грях е, че
направи от ЕК много по-политически орган, отколкото функциите й могат да понесат
В началото на мандата си като шеф на ЕК Юнкер обеща на премиера Бойко Борисов, че до края на мандата му сивиемът (съкращение от Cooperation and Verification Mechanism) ще падне. Признавам, че към онзи момент прецених, че това е поредният блъф на изкусния Юнкер - толкова изящен в европейската политика, че успя да прокара единната валута, зациклила през 90-те години в тежки спорове между тогавашните страни членки. След решението на ЕК от миналата седмица вече гледам с разочарование, защото това е удар под кръста на самия ЕС като модел, като проект, като стойност; защото легитимира неравенството - правителствата на ЕНП са привилегировани пред всички останали. Механизмът падна за енепейското правителство на Бойко Борисов, но остана за социалдемократичното правителство в Букурещ. Между другото, социалдемократите в Европа обърнаха гръб на румънските социалдемократи, макар че не им достигна смелост да ги изгонят изцяло заради предателството им към европейските ценности. ЕНП полуобърна гръб на партията на Орбан, но напълно си затвори очите за безобразници като Бойко Борисов, като по този начин създаде двойни стандарти за това кое е нарушение на европейските ценности и кое не. Ако си послушен и не се зъбиш особено много, най-вече на Юнкер, както направи Орбан, ще бъдеш награден. Ако си спомняте, именно обидите към Юнкер преляха чашата на ЕНП, не уронването на европейските ценности.
Обещанието на Юнкер тогава изглеждаше като добра политическа дъвка, предназначена за домашна употреба в България. На практика обаче послужи като мощен европейски щит за Бойко Борисов и като лакмус да продължава в същия дух. За да покаже, че стои зад думите му, комисията на Юнкер започна бавно, но методично да реже крилата на МСП.
С всеки изминал доклад езикът омекваше, а особено в последните 1-2 години и изискванията бяха свити
до минимум, за да се стигне до нелепото известяване, че България е изпълнила всички условия, без да има нито един високопоставен политик в затвора за корупция, без да е създала независима съдебна система, в която професионализмът и отчетността са водещи принципи, без да е решила нито едно дело, свързано с организираната престъпност. В същото време нуждата от още сфери за наблюдение растеше. Обхватът трябваше да се разшири, защото нередностите в България излизаха от първоначално начертаните рамки. Вече не само корупцията по високите етажи, границите и местното управление бяха основен проблем, но обществените поръчки, финансирането на частни медии, медийната ситуация изобщо, използването на държавни институции за разправа с политически опоненти и още, и още.
Ако ЕК беше това, което е планирана да бъде като замисъл - арбитър и строг блюстител на европейския правен ред, вместо да отслабва МСП, щеше да го засилва. Щеше да увеличи наблюдението, да изостри посланията в докладите, да направи резултатите от наблюдението по-чуваеми в цяла Европа, за да се засили натискът от правителствата на другите членки, от чуждестранните медии и неправителствения сектор. Това щеше да свърши чудесна работа, както се случи нееднократно в неенепейска Румъния, защото европейските граждани са вече твърде чувствителни към увеличаването на орбанизма в съюза им. Ако ЕК беше запазила неутралността си, изисквана от устройствените договори на ЕС, за нея нямаше да има значение чие е правителството в София, Букурещ или Будапеща.
За да заглуши и без друго не особено силното възмущение от решението на ЕК, умело беше пусната опорната точка, че всъщност МСП ще бъде заменен от новия механизъм за върховенство на закона. И мнозина клъвнаха, без да се запитат кой е новият? В момента в ЕС има само един „механизъм“ за защита на върховенството на закона, който беше замислен още от комисията на Барозу като доста силен и ефективен, но страните членки го орязаха до степен, че го направиха неефективен. Механизмът е активиран само веднъж - срещу неенепейска Полша - колкото да се докаже пълната му немощ. Най-големият му недостатък е, че е почти невъзможно да бъде активиран, особено в партократичен съюз. За да бъде започната процедурата, е необходимо лидерите в Европейския съвет да гласуват единодушно, което в съюз с повече от един Орбан е мисия невъзможна. Дори и да имаше как тази пречка да бъде преодоляна, налагането на санкции е не по-малко трудно в съюз с повече от един Орбан, защото изисква квалифицирано мнозинство. Именно тези правни пречки са един от най-силните аргументи в защита на позицията на френския президент Еманюел Макрон против разширяването на съюза. Миналото лято ЕК предложи нов механизъм за защита на върховенството на закона, но законодателната процедура е тежка, а и е повече от сигурно, че няма да се намери необходимото мнозинство в съвета в подкрепа на предвижданите в него санкции.
Така че нов механизъм няма. С махането на МСП корумпираното управление, непотизмът, зависимата съдебна система, организираната престъпност се легитимират и стават част от тъканта на Европейския съюз.
Всичко това в името на партията ЕНП
Последният фронт на отбрана остава съпротивата на няколко страни членки в съвета срещу приемането на корумпирани държави в еврозоната и Шенген, но на кого в България му пука за еврозоната и Шенген? На българите им е достатъчно, че могат да пътуват без визи, а така или иначе скоро от Шенген нищо няма да остане заради миграционната политика на ЕНП. Останалите сложни европейски работи като единство, ценности, солидарност, права, върховенство на закона са си за онези, които вярват в тях.
Европа на партиите е изключително вредна и опасна концепция. Разрастването на партийния тумор, който се образува в сърцето на Европа, трябва да бъде спряно, преди да е покосило целия ЕС. Необходима е цялостна реформа на наднационалната партийна система, така че да може да се търси отговорност от европейските политически партии за решенията им. И това трябва да бъде основен приоритет. ЕК трябва да бъде изчистена от политичност и да бъде върната в ролята на неутрален пазител на договорите. Така ще се върне ЕС към изконните му ценности, защото в противен случай ни чака това, което изобщо наложи създаването на съюза - конфликти, несвобода, недоверие, икономически загуби, неравенство.
