Георги Стоев е завършил университета "Лувен" в Белгия, специалност "Законодателен и макроикономически анализ". Работил е в Института за пазарна икономика, съосновател е на "Индъстри Уоч". В момента е председател на платформата "Тракия тех".

- Господин Стоев, изненада ли Ви поредният секторен анализ на горивата, който започна КЗК?

- Не очаквам да има различен резултат от анализите на КЗК от преди години. За съжаление обаче тази активност създава грешни очаквания у гражданите, че правителството може и трябва да се намесва на всеки пазар. Бих препоръчал КЗК да фокусира усилията си върху пазари, които са изкривени заради държавна протекция към определени играчи.

- Намеса обаче предвижда и една идея на ВМРО - за фиксиран таван за надценките на основните хранителни продукти? Как Ви се струва това?

- Няма случай в икономическата история, когато някой да се е опитал да регулира цени и това да не е довело до дефицит. В момента, в който кажеш на производителя и на търговеца да не продава стоката си над дадена цена, той просто ще спре да я продава и така потребителят няма да има достъп до олио, сирене или до това, което искат да регулират от ВМРО. Все пак не вярвам това да е сериозна икономическа реторика, по-скоро го отдавам на това, че самата партия има такъв стил на говорене и хвърля такъв тип помпозни обещания. Те обаче много трудно биха могли да се приемат от когото и да било от техните потенциални коалиционни партньори.

- Защо България отново пропада в класацията на Световната банка Doing business, която измерва условията за правене на бизнес? Толкова ли е трудно да се улесни достъпът до електричество, изваждането на разрешителни за строеж?

- Показателите в тази класация са важни, защото служат за ориентир на инвеститорите, те показват какъв е бизнес климатът. В момента България е поставена на 59-о място от около 190 страни, които участват в проучването. България се представя подобно на Хърватия, но по-зле от Румъния и някои други страни от Източна Европа, които очевидно предлагат по-добри бизнес условия. Това, което е интересно в изданието през 2018 г., е, че по всички отделни индикатори България бележи някакво известно подобрение спрямо себе си в сравнение с миналата година.

В същото време обаче страната ни спада в класацията, защото други страни се подобряват много по-бързо. Процедурите по изваждане на едно разрешително за строеж, с което почти всеки инвеститор се сблъсква, се подобряват най-значимо и най-чувствително от всички разглеждани категории. Причината за това е, че Световната банка, която прави това изследване, взима предвид София, т.е. говорим за инвеститор, който е в Столичната община и сравнително лесно минава през всички стъпки за присъединяване към мрежата на електроразпределение, на ВиК, газ. Истината обаче е, че когато се гледат другите големи градове, се оказва, че ситуацията там е доста по-различна. Затова и част от показателите за България на Doing business се подобряват, но това важи само за София.

Инвеститорът не се интересува от това как бизнес средата в България се е подобрила спрямо това, което е било измерено преди десет години. Помните как се регистрираше фирма, как нямаше електронни справки и колко трудно се вадеше свидетелство за съдимост. Сега много от тези неща са променени в положителна посока, но инвеститорът не се интересува от това. За него е важно как се сравняват индикаторите, когато той избира между Пловдив, Тимишоара и Ниш например.

- Какъв ни е шансът в подобно сравнение?

- За съжаление, тазгодишното издание на Doing business показва влошаване на сравнителната привлекателност на България спрямо други конкурентни дестинации. Трудно ми е да кажа дали България се развива твърде бавно или другите се развиват твърде бързо, но истината е, че явно има някои сфери, в които трябва да се положат повече усилия. Когато правим такъв тип сравнения, обикновено взимаме и няколко други международни класации като тази за икономическата свобода по света, в която България също участва години наред. Там страната ни се представя някъде по средата, но когато погледнем картата на Европа, се оказва, че стоим по-лошо от Румъния, от Чехия, Словакия. По-зле стоим и от Балтийските страни. Въпрос на гледна точка е с кои държави се сравняваме. Но за сектори като производството на автомобилни части със сигурност България трябва да се сравнява със страни като Румъния, Словакия и Сърбия.

Страната ни се представя добре и по отношение на аутсорсинг фирмите. Тук разликата, да речем, между България и Полша, с която попадаме в една и съща категория, когато гледаме общия бизнес климат, е, че в Полша има 15-ина града, които привличат такива компании и създават колцентрове, центрове за споделени услуги, изнасят ИТ процеси и в тях работят стотици хиляди. В България аутсорсинг индустрията е концентрирана само в София и няколко града, които се опитват да я допълнят - Пловдив, Варна, Бургас и може би няколко университетски, по-малки градове. Това е голямата разлика - мащабът на пазара.

- Но дали имаме потенциал за развитие - говорим за хора, които трябва да говорят чужди езици, а най-често се изисква и техническа подготовка? Не опираме ли пак до липсата на кадри?

- Да, това е много добър въпрос. Аутсорсинг компаниите се насочват към градове, които имат университет и могат да предложат бърз достъп до млад, квалифициран човешки ресурс. Истината е, че част от градовете у нас или са с много малко университети, или са с университет, който не е на много високо ниво и не привлича достатъчно талантливи хора. Все пак дори и по-малки градове като Велико Търново, Благоевград имат шанс да създадат малка екосистема за ИТ и аутсорсинг бизнеса.

Всъщност именно липсата на кадри вече е основният проблем. Тук не става въпрос за инженерен персонал, а за хора, завършили 12-и клас, по възможност професионална гимназия, или както се наричаха - техникуми. Проблемите със съдебната система са традиционни в България и вече почти няма инвеститор, който да не се е опарил по някакъв начин от бързината или прозрачността на българския съд. В момента обаче виждам, че инвеститорите най-много ги боли от липсата на квалифицирани хора и започват да се ориентират как да се справят с този проблем, като работят с училища, университети.

В последно време се наблюдава и друга тенденция при компаниите. Ако допреди 10-15 години те трябваше да купят земя, да построят завод, да извадят всички разрешителни за него, сега предпочитат да наемат площи и да започнат производството си максимално скоро. Така те се местят в България бързо и съответно бързо могат да се изнесат в случай на нужда. Фирмите промениха модела си на работа и станаха по-гъвкави спрямо нашите условия. Предприятията стават по-компактни и не искат да се занимават с тези сложни и тежки процедури по установяване на производството, ако решат да строят тук. Затова наемат. А покрай тях се отвори и една нова ниша - за фирми, които помагат на тези инвеститори - те познават индустриалните зони, знаят какво се предлага и така фирмите идват, наемат цеха и започват производство само след шест месеца.

- Как тогава си обяснявате последния - трикратен срив на чуждите инвестиции?

- Точно по този начин. Преди имаше инвеститори, които купуваха земя, строяха халета, купуваха машини и всички тези разходи се отчитаха като инвестиционни и автоматично попадаха в графата "вложения" на БНБ. Сега този модел се промени. Фирмата може да дойде, да наеме помещенията и това няма как да бъде отчетено като пряка инвестиция, защото става въпрос за оперативни разходи. Това е статистически проблем в отчитането и трябва да намерим начин да обясним този парадокс - всяка седмица никнат заводи, а в същото време БНБ отчита срив на чуждестранните инвестиции. Има и друг момент - вложенията до 2008 г. бяха основно в недвижими имоти без никакъв производствен характер. Не беше ясно нито кой ще наеме тази сграда, нито какво ще прави, какво ще произвежда и на кого ще го продава. Сега спекулативните инвестиции в имоти вече са минало.