- Стефан Командарев разказва една история с твоята визитка, на която пише просто "сценарист". Какво е да си професионален сценарист в България?

- Вече 6 години професионално се занимавам с това нещо. Не съм само аз и държа да го изтъкна, защото имам чувството, че се създава такова впечатление. Дечо Таралежков например участва във всички филми на Петър Вълчанов и Кристина Грозева без "Урок" - в "Слава", в "Бащата", в предстоящия "Триумф". Има и други, които от години се занимават с писане на сценарии, да не ги изброявам сега, но те също и преподават или работят по сериали. Да се издържаш само от писане за кино е по-скоро рядкост. 

- Сега и ти имаш възможност да преподаваш.

- Да, водя един курс в "Ню Бояна", в края на март предстои второто издание. Миналата година мина много добре, имаше интерес, беше много интензивно - седем седмици, а крайната цел беше да се напише пълнометражен сценарий. От 14 участници излязоха 7 сценария, от които 2-3 имаха някаква стойност.

Това, което ми направи впечатление тогава, е, че участниците бяха в различен диапазон - от 20- до над 40-годишни, но от историите, които писаха, почти нито една не беше свързана с България по никакъв начин. Фантастични истории, истории, които се развиват в Дания, в Америка, в Космоса, в бъдещето... сякаш нищо в България не ги грабваше като интерес, като да няма какво да се разказва тук. А не е така. 

- А не е ли хубаво да излезем от локалното? 

- То е много просто - трябва да напишеш нещо, което е разбираемо по целия свят. За "Ага" например се е коментирало много пъти - ама защо не се случва в родопското село, защо България праща на "Оскарите" филм, който няма нищо общо с местната култура... Той има точно толкова общо с местната култура, колкото с културата в Якутия и в Холандия и навсякъде другаде. Защото разказва за нещо, което и аз самият дори съм преживял. Другият свят е само форма, метафора. "Ага" е за отношенията между родители и дете.

- Как заработихте с Милко Лазаров? Само като си помислиш - влиза един дебютант и излиза най-добрият български филм от не знам колко години.

- Тогава нямах почти никакъв опит, дори не мога да предположа защо ме е избрал. Да ми се довери - това е страшна смелост и риск. Ето, сега работя по шест проекта и всяка седмица някой ми се обажда, не мога да приема повече - отказвам. Но никой преди това не е направил дори опит да ме потърси. И това важи за всички онези 7-8 сценаристи, които излизат всяка година от НАТФИЗ. Не казвам, че качеството е еднакво, но те излизат. И повечето от тях не получават дори възможност да опитат.

У Милко има нещо, което е важна част от характера на всеки човек, който ръководи екип. Аз съм ходил в казармата. Капитанът на ротата беше човек, който ни крещеше да тичаме, докато той седеше на сянка. А пък командирът на взвода беше човек, който тичаше с нас. И ние се събираме вечерта и си говорим как, ако стане нещо, първият, когото ще застреляме, е капитанът. А човекът, за когото ще си дадем живота, е лейтенантът на взвода. Много е важно да можеш да управляваш екип и според мен Милко Лазаров го владее. За справедливост говоря.

Стефан също - изобщо с интелигентни хора лесно се работи.

- Как всъщност двама души пишат сценарий съвместно?

- То не е точно като Илф и Петров, да седнем заедно и да си подаваме реплики. Основно пиша, пращам, връщат ми някакви бележки, редактира се - последната дума е винаги на режисьора. Това е много важно да се знае в киното - филмът има един капитан и той взема окончателното решение. Но истината е, че когато идеята е добра, е глупаво тя да се изпуска, независимо откъде идва. Много пъти актьорите се намесват в диалога, което е супер.

- "В кръг" има доста актьорски импровизации, а има и нещо, което аз лично много отдавна не съм виждала в български филм - добър диалог, и то хумористичен диалог.

- Диалогът е смесена работа: важен е и сценарият, и свободата, която е дадена на актьорите да го интерпретират. Но освен това аз съм роден и израснал в Северозапада, в Бяла Слатина. А там има много особено саркастично отношение към живота и един специфичен черен хумор. Знаеш, това е най-бедният регион в Европа. В същото време хората там имат изключително нисък процент на самоубийства. 

- Откъде си, се вижда по някакъв начин и в трите ти сценария. Явно е, че не си жертва на улица "Раковски".

- В последните години съм чел десетки сценарии от цяла Европа и винаги усещам трудност да емпатирам на проблемите на богатите. Не мога да кажа - ей, да, шампанското не е достатъчно студено. Има гениални филми, които са за това, че шампанското не е достатъчно студено. Но аз не мога да изведа конфликт от това, защото не е нещо, което познавам. Много е важно да си близо до истината.

- Какво ти липсва в българското кино днес?

- Липсват ни смели филми. Филми, които не се страхуват да експериментират с нов киноезик. Това, което правят азиатците примерно. В последните години Франция, Италия, Германия - страни, които традиционно са правили много добро кино, отстъпват крачка назад за сметка на Централна, Източна Европа и Азия. Ако погледнеш големите фестивали, печелившите филми са на изток от границата с Австрия. Има силна грузинска вълна, румънска вълна, Турция си има Джейлан, Сърбия е със сериозна традиция... В момента нашият регион е на фокус и трябва да се възползваме от това.
Тук си говорим за филми, които да са лицето на България навън. Но аз много се радвам и че се появяват все повече от т. нар. комерсиални филми.

- Често се бърка комерсиално с пошло, нискокачествено и да - има такива филми. Но двете съвсем не са едно и също нещо.

- Виж, ако някой ми каже, че не иска неговият филм да бъде гледан от повече хора - няма да му повярвам. Ти трябва да правиш филм, който те вълнува, за да си искрен спрямо себе си и спрямо зрителите - защото, ако не си, то веднага се вижда. Ако те вълнува да правиш филм за обир на банка - направи го, но го направи по най-добрия начин, вкарай нещо от себе си. Ако българската публика започне да се връща да гледа български филми в кината, това е добре за всички.

- Имало е такива моменти - през 2010 г. например, когато "Мисия Лондон" повлече крак, после и други имаха сериозен зрителски успех.

- За броенето на аудиторията имам друга теория. "Мисия Лондон" е показван основно в България - дори мисля, че само в България, и има 100 и нещо хиляди зрители. Ако вземем, да кажем, "Слава" - той има нещо като 5000 зрители в България, но и 30 000 във Франция. А "Слава" е продаден в още няколко страни. Или пък "Светът е голям", който е продаден в над 90 страни - ако направим сбор на всички тия зрители, мнозина ще останат изненадани кой е най-гледаният български филм. Защото хората в чужбина също са зрители, те не са някакви имагинерни същества.

- Кои са твоите учители?

- В НАТФИЗ, естествено, научих доста основни неща, но там обучението ми се стори твърде консервативно. Липсваше свободата да експериментираш. В следващите години се срещнах с двама прекрасни преподаватели - италианеца Джовани Рубиано и един гръцки сценарист, Никос Панайотопулос, те имаха точно този подход към преподаването, който съм си представял.

Вярвам също, че културата на 90-те, музиката на 90-те е нещо, което страшно много ми влияе и в работата. "Депеш мод", "Ю ту", Дейвид Боуи, Лу Рийд - аз мога да ги нарека съавтори, те присъстват там през цялото време и не мога да ги изключа от учителите. Те не са учители по драматургия, но ти изграждат характера.

По времето, когато израствах в Бяла Слатина, нямаше интернет, но имаше едно кафе "Обувки" - то съществува и до ден днешен - и там беше като анклав. Място, където се слушаше само готина музика, събираха се страхотни хора, а батковците, които вече учеха в други градове, ни носеха първо касети, после дискове - да си записваме, да гледаме филми. Освен хората, които те учат как да пишеш, учители са и хората, които те учат как да живееш.