В последните три петъка на януари отпечатах тук откъси от стари интервюта (”Говорилня” – 1, 2, 3), давани на различни издания в годините на прехода, за които смятам, че свидетелстват за застоя в развитието ни, за безвремието и загубата на темпо, в които се размиват и гаснат усилията на нацията. Идеята ми бе да покажа, че нещата, които се случват с нас, не са изненада, че причините за тях са били известни още в началото и през всичките десетилетия на този период, че те са били разпознати и назовани и не само от мен (а може би най-малкото от мен) и че всичкото, което още тогава е било изречено като предпредположение и опасение (по-скоро като предупреждение), днес си остава валидно, само че вече като печална констатация, убийствена равносметка на изминалото. Зад повърхностната, безидейна и лишена от воля и чест политическа класа не бе трудно да се отгатне вълната от корупция и демагогия, която после заля живота ни.
Всичко бе предчувствано, подозирано, сигнализирано. И въпреки това ни сполетя. Ето как...
БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД няма водачи. Той винаги е имал управници, които влизат в политиката не за да споделят съдбата на народа си, а напротив – за да я избегнат. Това е най-страшното. Така са правели през всички времена: и когато са подписвали договори, и когато са обявявали война, и когато са ни продавали или подарявали – те винаги са били убедени, че ще избегнат съдбата, която готвят на съгражданите си. На много от днешните политици това им го пише на челата.
Напоследък сравнявам българската върхушка с вагон първокласни пътници. Всичките им усилия и вдъхновения стигат до това да не напускат вагона. Безразлично им е за кой влак ще го закачат. Достатъчно им е да останат в първа класа. (1994)
КАЧЕСТВЕНИ МЪЖЕ в България винаги е имало. Но посредствените преливат отвсякъде. И доколкото в този град почти всички се познаваме, ще го кажа направо: преди да стане посредствен политик, всеки от тях вече е бил в нещо друго посредствен.(2003)
ДЪРЖАВАТА ПРИНУДИ ОБЩЕСТВОТО без съжаление да жертва поколението на възрастните хора. То е оскърбявано не само с това, че бе изпратено при кофите с боклук, но и с това, че, както обичат да казват държавните мъже, не се срамува, загдето е работило при социализма. Мисля, че поколението достойно преживя живота си. Това, което днес се продава и краде, излезе изпод неговите ръце. Всичките коли, които се движат по жълтите плочки и спират пред парламента и министерствата, палатите около София, целият черен хайвер са от продажбите и грабежа на благата, които то създаде. Най-драматичното е, че оскърбяваме тези хора в присъствието на децата си. Единствената привилегия, премахната в България, е привилегията да се отстъпва място на старите хора в трамвая. Изход от сегашното положение в държавата ще има, но с никакви заеми и траншове няма да си купим прошка от поколението, което си отива. (1999)
ОГРОМНАТА ЧАСТ ОТ ПОКОЛЕНИЕТО, което ни заряза или още седи върху куфарите, напусна отечеството не толкова заради мизерията, колкото от отвращение. Не можа да издържи разврата на политическата класа, упадъка на ценностите, публичния отказ от истина, потъпкването на хуманизма по отношение на цели възрасти и съсловия. Отечеството не са само селищата и пейзажът, отечество е и всичко онова, което бе тъй скоростно разграбено и поругано, разпродадено, обърнато в банкови сметки, недвижимости и чудовищно храносмилане. Младите хора не могат да понесат юнаци, които трябва да са зад решетките, да се пъчат на първия ред на живота. Затова се наемам да твърдя, че съвест липсва на тоя живот, който ги прокужда. И съвест би могла да ги задържи, а не къщи с басейни. (2001)
В ДРЕВНОСТТА И В СРЕДНОВЕКОВИЕТО неведнъж пълководците са обещавали градовете на войските си: ако бъде превзет градът, три дни (или пет, или седмица) той ще бъде на победителите – с благата си, с богатствата, с гражданите си. И могат да го грабят без предел. Тази аналогия, на пръв поглед външна, се оказа много по-универсална. Партиите превземаха държавата и тя се оказваше тяхна – цял мандат или колкото изкарат. Така грабежът по нашите земи не е секвал дори за миг. (2003)
ДАЛНОВИДНО ЩЕ Е, АКО КЪМ ЕВРОПА се отнасяме със същото хладнокръвие, с което тя се отнася към нас. Ако погледнем назад, в историята на ХХ век ще видим, че чувствата ни не са взаимни. Винаги ние сме гледали към нея с по-големи симпатии, отколкото тя към нас. Това, което ние мислим за нея, не съвпада с това, което тя мисли за себе си. Но да не забравяме, че в събитията около нас участват и други континенти и мнението, а и интересите им, често тежат повече от европейските. (1998)
Съставянето на тези подборки бе за мен не особено удоволствие, а и не смятам, че точно в моите размисли най-добре ще изпъкне предвидимостта на всичко, което се случи с нас. Вярвам, че в безброя интервюта на българските мислители, философи, политици, общественици, писатели и дейци от всички пластове на националния живот ще се открият невероятно точни, обосновани, подробни и разтърсващи проникновения за утрешния (сега вече вчерашен или днешен) ден на България. Това е една амбициозна и благодарна задача за млад и упорит изследовател, който да събере, да подреди и композира проникновенията на неофициалния български елит и после да потърси причините, поради които това е било пренебрегнато, игнорирано и преиначено, за да се вкара страната в тресавището, от което вече дори не търсим излаз. Днес, като гледаме как пред очите ни демонтират демокрацията, все по-често се питаме: дали въобще демокрацията е била целта? Или просто е била тяхното алиби за грабежа!
С пълното съзнание, че моето участие е било само акцент в този хор от тревожни гласове (не се и гордея особено с това, защото този глас не промени и не предотврати нищо от това, което се случи. Точно то е на път да ме лиши дори от противоречивото чувство за изпълнен донякъде дълг), опитвам с днешната последна подборка от няколко откъса от отдавнашни интервюта* да подскажа за усилията на безбройните други „хористи”, мнозина от които вече не са живи.
В думата има също толкова доблест, колкото и в жеста. И тогава думата е вече жест.
___________________
*Заради подхвърлени съмнения, че това наистина са пасажи от автентични стари текстове, тук посочвам годините, в които тези интервюта са отпечатани. Откъсите не са дописвани, нито редактирани. Не е на автора вината, ако някому се струват нови и съвременни.
