През 2024 г. САЩ ще изпратят астронавти на Луната и "ще ги оставят там" за определено време. Така рече американският вицепрезидент Майк Пенс в интервю за Си Би Ес. Ако само преди сто години някой световен лидер беше го казал, щеше да е сензация. Сега съобщението мина през агенции и медии като новина за поредното наводнение или атентат - при умерен процент интерес. Това, разбира се, е защото на Луната човек вече се е качвал. Хем преди половин век още. Помня случката доста повърхностно, бях още дете. Летувах на море с родителите си и на черно-белия телевизионен екран видяхме мътни кадри от американската разходка по лунната повърхност. На събитието бе отделено нужното внимание, но без особен апломб от коментаторите, защото течеше надпревара между двата основни политически лагера. И на Земята, и в Космоса. И успехът на американците доказваше, че
са постигнали грандиозен реванш след 1:0 за нас при гола на Гагарин през 1961 г.
Това определено беше 1:1, от фамозния Армстронг и дружина, през 1969-а, ако ни е позволено да го сравняваме с футбола. Беше и доказателство, че командната съветска система, способна лесно да мобилизира почти безплатния труд на милиони, отстъпва технологично пред високоплатения, но изграден върху свободната конкуренция труд на опонента.
Допускам, че и до Марс ще стигнем скоро. Ако се вярва на Пенс, то ще е скоро след обещания престой на Луната през 2024-та. Самият Пенс изказа надежда, че щял да е жив да го види. Лично аз ще се радвам да се случи, дори се надявам и аз да го видя, на цветен и по-качествен екран от онзи през 1969-а...
Както обаче се досещате, не пиша това току-така. Всъщност нещо в новината и "визионерството" на Пенс ми се видя някак "дежавю", непредизвикващо у мен достатъчно възторг. Зачудих се защо ли. И като рекох "визионерство" - модна сега дума, се сетих и за новоизбрания шеф на Еврокомисията - Урсула фон дер Лайен. И нея, симпатична иначе жена, я критикуваха вече, при това кой ли не, за "липсата на визионерство". Тоест ставала за всичко и обещавала каквото трябва, но не знаела накъде отиваме и защо.
Та въпросното "визионерство" на Пенс - как ще се качим пак на Луната, но с преспиване, как сетне ще се качим и на Марс, а после и на други места, ми се видя проекция на стари колонизаторски стереотипи из съвършено нови дестинации и времена. Нещо друго, нещо по-важно и по-фантастично сякаш ще се случи с човечеството, а не обикновено линейно напълзяване на планетите от новите ни космически колумбовци. Така ми се струва.
Впрочем чувството ми при думите на Пенс е близо до това, което изпитах навремето, когато прочетох "Ян Бибиян на Луната" от Елин Пелин. То ще да се е случило горе-долу по времето, когато
Армстронг и компания кацнаха там действително
Нека кажа, че обичам творчеството на писателя Елин Пелин и че познавам това творчество доста добре. Детската му фантастика обаче смятам за слаба. Да караш днешните деца след "Хари Потър" да четат фентъзито с Ян Бибиян, ми се вижда контрапродуктивен педагогически подход. Нещо в лексиката, нещо в приключенията, нещо във "визионерството", ако щете, ми е прекалено архаично, много бързо остаряващо. Ян Бибиян, тоя фентъзи герой, и другарят му Калчо са продукт на свят, в който новото време и технологии изпреварват дори артикулацията на мечтите им. Бибиян например, докато въздиша по Луната, се чуди какво ще работи, а Калчо му предлага да изучи грънчарския занаят като него. И да си отворят двамата работилница. Забележете, че грънчарският занаят дори през въпросната 1934 година, когато излиза детският роман на Елин Пелин, е вече обречен занаят; машини правят керамиката дори тогава по много страни от света. На самата Луна пък, където Бибиян все пак стига с "машина", лунаги летят на "летящи магарета", има цар и царица, лунни моми има и прочее байловски представи за мирозданието.
Както и да е, да повторя, че ценя Елин Пелин високо, но силата му, както впрочем и тази на Иван Вазов с единствения му фантастичен разказ, не е във "визионерството". Нито във футуроложката проницателност. Струва ми се, че някакви по-съдбовни промени се случват и ще се случат преди или по време на линейното напълзяване на космоса от нас, човеците.
Всъщност самата дума "човеци" ми изглежда не съвсем на място. Ние като висш, еволюирал примат, обсебил планетата и разпространил успешно вида си навсякъде, вече търпим, а вероятно скоро ще претърпим още по-големи физически и ментални промени. Очаквам - впрочем и доста учени и футуролози, че такива неща като раждане и смърт с техните биологични и социални параметри скоро ще станат обект на големи трансформации. Очаквам биологичната основа на живота ни да се промени - биологическото вероятно няма да изчезне, или поне не отведнъж, но ще претърпи форми на сериозна редукция. Чисто джендърните скандали и идеологии днес са само проява на също предстоящи сериозни изменения за ролите и значимостта на пола - както в сферата на възпроизводството,
така и в сферата на семейните и обществените взаимоотношения
Т.нар. концепции за "бъдещо праноядство" (живот без храна), за "извънматочно зачеване и раждане" и прочее актуални вече, макар и дискусионни практики, са само индикатор за това възможно бъдеще.
С две думи казано - имам чувството, че за знанията и достиженията, които предстоят, човекът ще плати - или ще му бъде платено, с революционни промени в собствената му досегашна биологична същност.
Това е вероятно, "Луната", на която ни предстои да кацнем - за пръв път. Или пък не.
Визионерството е рисков гъдел.
