Quantcast
Християнството е непризнатият баща на свободата | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Християнството е непризнатият баща на свободата

Индивидуализмът, който оформя днес западната култура, се дължи на средновековната изповед за греха
3 830
 снимка: Frank Eiffert/Unsplash
Молитвата и уединението парадоксално проправят пътя на индивидуалността от миналото до наши дни.

Всеки християнин се отнася по различен начин към религиозните празници. За един (особено у нас) те са време за почивка и веселба, друг ги ползва като повод за посещение на църква, трети се уединява. Никой обаче не ги отбелязва в съвременен политически контекст. А би трябвало. Именно на считаното за ретроградно християнство се дължи свободата в днешните й многобройни социални форми. То, чрез едни от базовите си консервативни догми – за първородния грях и спасението, парадоксално ражда през вековете индивидуализма като светоглед, който пък е в основата на екзистенциализма, либерализма и другите най-свободолюбиви доктрини на западната култура. Обикновено се счита, че християнството е враг на свободата, защото тя се пръква след борба с него. Истината е, че борбата е на син срещу баща.

За да се разбере как християнството създава индивидуализма и свободата, трябва най-напред да се припомнят няколко догми и практики: Душата е безсмъртна. Човек е грешен по рождение, грешки прави и приживе. След тленния телесен край душата отива в рая, ако бъде спасена;

 

иначе – в ада.

 

Исус ни спасява чрез страданието си, но той не спасява всички хора, а само вярващите. Основен инструмент на спасението е личното покаяние. „Аз, грешникът”, „Моята вина”, „Моите помисли”..., мълви вярващият. Всичко това се оформя като светоглед окончателно около IV век. След това повече от хилядолетие западният човек живее дните си с една идея - да измоли място за душата си в рая. Стремежът „Аз да се спася!” ражда индивидуализма като висша ценност.

Всичко във философията, религията и базовите начала е теория. Християнският генезис на свободата - също. Има и теза например, която свързва индивидуализма с географията, тоест той се заражда първо там, където лошите природни условия карат човека сам да се бори със стихиите. Най-популярната теория пък гласи, че индивидуализмът и свободата пълзят към нас след Ренесанса и Просвещението, преоткрили античността. Тези нови ценности, твърди масовата теория, са свързани с християнството само дотолкова, доколкото

 

Лутер му повлиява след Реформацията - 

 

протестантската етика (по Макс Вебер) насърчава капитализма, който прави хората богати, независими - и така се стига до многоизмерно проявление на свободата. Всичко това го пише в учебниците и е вярно. Но се пропуска един друг факт – протестантството никога нямаше да стигне до капитализма, ако нямаше брод, оставен за индивидуалността от средновековната църква.

Няма как да е истина, че ренесансовите хора ей така, внезапно, взели, че поставили в центъра на своя светоглед личността. Норвежкият професор по културология Уле Мартин Хьойстад  (73 г.) е най-яркият защитник на тезата, че въобще не е внезапно. И в прекрасния си труд „История на душата” констатира: „Християнството е в основата на западния индивидуализъм”. Ето как точно се е случило:

Както е известно, в античността има много богове, тя не налага универсален светоглед. За милиони европейци той идва с християнството. Самото то първоначално е просмукано от ереси, влияния. Спори се по фундаментални въпроси – спасява ли ни Христос само чрез вяра; ако той е добър, защо има страдания на земята; предопределена ли е съдбата, или пък чрез свободна воля решаваме ние; ако има наистина свободна воля и нещата зависят от нея, а и няма първороден грях, не става ли Бог излишен; ако всичко е предопределено и тъй и тъй сме грешни, защо ли да не се отдадем на разгул (някои секти го правят).

 

Преди да се въдвори окончателната истина,

 

се появява един човек, който не е християнин, но повлиява фундаментално на християнството. Това е римският мистик Плотин (III век), който рекъл, че спасението на човека е единствено негово лично дело и отговорност. Нещо повече – той твърдял, че спасението не се осъществява току-тъй. Нужни са умения, метод, инструментариум, тоест молитви и други присъщи атрибути.

А човекът, разпоредил правата истина, е Аврелий Августин (354 г. – 430 г), наречен Блажени. Той е не само един от големите стожери на западното християнство, но и колосален мислител на цивилизацията. Бидейки яростен бранител на началата на вярата, същевременно и реформатор с оглед на дилемите, той постановява: има първороден грях, бебето се ражда грешно; човек има свободна воля, но колкото да греши още повече с нея; на такива грешни избори се дължат злините по света; човек трябва да върши добри дела

 

чрез висок личностен морал и разумен Аз;

 

но върши ли ги, това всъщност не е неговата воля, а Божията. Добрият човек е е вярващ, а безрезервната вяра осъществява спасението. Все още няма изследовател, който точно да е схванал разсъжденията на Августин, но няма и нужда. Иде реч не за логика, а вяра. И тя е с фундаментални последствия - 11 века по-късно августинският монах Мартин Лутер ще стъпи върху концепцията за безрезервната вяра, реформирайки църквата. След още един век Декарт ще се позове на разума и Аза, за да възвести Новото време. А дисектирайки съзнанието чрез волята и морала, Августин е мост между Сократовото „Познай себе си!”, Плотин и днешното разбиране на човека.

Да си спомним и другата концепция на Плотин – спасението се реализира чрез инструментариум. Християнството го хваща и се почва – прошка, изповед, молитва... „Средновековният човек е принуден по време на изповед да повтаря през цялото време „моята вина”, „мене самия”, да търси спокойствие за „моята душа”. Това явление създава ново субективно разбиране на себе си и спомага за повишаване на индивидуализацията на европейския манталитет”, пише Хьойстад. Нещата се задълбочават още повече през XII –XIII век, когато църквата заповядва човек да се изповядва лично за греховете поне веднъж в годината. Прочутите индулгенции са пак индивидуално спасение. Формира се т.нар. култура на покаянието, чиято идея и практика насърчава личностния светоглед.

Вековете се точат, някъде чрез застой, другаде с промени. Следвайки Августин, католиците продължават да се спасяват чрез вяра и висок добродетелен живот. Идва Лутер, който също следва Августин, но избирателно - принизява добрите дела. Немецът проповядва спасение единствено чрез вяра. Това е ключово. Неглижирайки човешките постъпки, Лутер дава възможност протестантската етика да тръгне в коловоза на капитализма. Защото, знае се, действията при капитализма не са особено морални – няма как да процъфтява, ако втората риза се дава на ближния. Спасението чрез вяра, което Лутер взема от Августин, е пътеката, по която свободата се добира до капитализма.

След още 3 века настъпва времето на Сьорен Киркегор - първият екзистенциалист. Киркегор отхвърля тезите за първородния грях и предопределеността, но е силно вярващ християнин. Той иска да се спаси, а трактовката му е нов прелом – душата не е зададена, тя се самоизгражда чрез рефлексия; целта е човек да изнамери себе си, „автентичния аз”; тази автентичност е преоткриване на Бог в себе си; до нея се стига чрез личния избор да се отдадеш напълно на вярата. Достигнатата автентичност е спасението,

 

тя означава свобода.

 

„Не може да се изрази по-ясно понятието за европейския индивидуализъм. В други култури и религии целта се състои в това да се разтвори  Азът в нещо по-голямо от него, в световния дух или Бог, и да се унищожи индивидуалната воля. За Киркегор и европейския индивидуализъм целта се състои в това да се стане автентичното и автономно Аз, притежаващо автономност и свободна воля”, пише в тази връзка Хьойстад.

Малко след Киркегор обаче Ницше обявява Бог за мъртъв. И целият християнски ред се срутва. Синът, някак си, е убил бащата.

С което светът не свършва, разбира се. Но преди да видим продължението,  нека се спрем малко на горния цитат на Хьойстад. С него норвежецът отговаря и на един ключов въпрос – защо индивидуализмът разцъфтява именно на запад. Отговорът гласи, че просто на запад е имало християнство, което постепенно оформя автономността на Аза. "Индивидуализмът е продукт на грижата за душата. Роден е през християнското Средновековие. Става дума за индивидуалната душа и спасението на отделния човек", обобщава Хьойстад. Целият този огромен процес, твърди той, е под някаква форма таен, защото тече неосъзнато, никой не го е целял. Християнството държи на общността. Но като при Хегелова диалектика противоречията се синтезират, за да родят ново начало. Това ново начало живеем всъщност и днес - екзистенциализма на Сартр, в който индивидът сам определя идентичността си.

Християнството е от значение и за това, че само огромна общност като него може така мащабно да пренесе или роди нови ценности. А е имало и още много ниши, през които индивидуализмът се провира. Например британският монах през XIV век Уилям Окъм казва, че истинската личност е самостойна единица, не се нуждае от никакви други хора или реалности. Самото монашество е индивидуализъм под формата на самодостатъчно отдаване на Бога. На прага на Просвещението друг силно религиозен човек – Блез Паскал, преповтаря прозрението на Окъм, че човек не се нуждае от общност (тази интерпретация е на българина Цветан Тодоров – бел. авт.)

След всичко това е наистина парадоксално, че официалната версия за произхода на индивидуализма пропуска средновековната църква като фактор. Обяснението вероятно се крие във факта, че процесът не е съчетан с революции, веене на знамена и декларации за правата на човека. Пък е и двустранно неудобен – синът трябва да признае, че баща му не е бил толкова лош; бащата пък, бидейки консервативен в същността си, едва ли се гордее с отрока. До днес има дебат в западната църква, макар и не много известен, пропит с обвинения и разкайване, че някои практикувания на вярата насърчават това лошо нещо индивидуализма.  

Още

Религиозната показност се възпалява по време на избори
Горящите катедрали и моралът на антихриста
Делата за пред Брюксел се сменят, а успехите са все нулеви