Най-голямата американска военна база в Сирия се простира на повече от 2000 декара, но не може да се види от пътя. Посетих я в средата на октомври, но при условие, че не разкривам точното й местонахождение. Докато пътувах, си мислех, че таксиметровият шофьор ме води към грешно място. Видях само няколко кюрдски бойци, изградили барикада. Но след като преминах през пропускателния пункт и излязох на хълма, пред мен се разкри огромен лагер. Периметърът е ограден от затлачени канали, габиони, пълни с камъни и пръст, и бодлива тел. Пистата е дълга повече от 1.6 км и се намира под земята, така че самолетите да изчезват, когато кацнат. Има набързо издигнати дървени постройки, огромни палатки, наподобяващи черупки на мекотели, купища от контейнери за превоз, редици от бели камиони и SUV автомобили, сглобяеми съоръжения с душове и отходни ями и прашно игрище, където войниците тичат в пустинния здрач.

Зад портала имаше войници, моряци, пилоти и морски пехотинци и много други в цивилно облекло, но въоръжени. Жените бяха малко. Всеки изглеждаше добре нахранен. Има телекомуникационна кула и Wi-Fi – най-добрият, до който имах достъп от седмици наред, в които бях в Сирия. В малко магазинче се продаваха цигари, снакс, бонбони, енергийни напитки и протеини на прах, както и евтини сувенири като шамии и имитации на кинжали. За 15 долара се сдобих със суетшърт, на който пише „Сириягония“ вместо Патагония.

Американската интервенция в Сирия продължава вече четвърта година, а започна като малка

мисия на спецчастите, каквито Пентагонът в момента има в десетки държави

През есента на 2015 г. президентът Барак Обама изпрати 50 командоси, за да обучават сирийските кюрди, воюващи с "Ислямска държава". Администрацията му отричаше, че е нарушил обещанието си да не изпраща „военни на терен“. „Проведохме специална операция и сега просто я разширяваме“, заяви Обама. Оттогава броят на военнослужещите в Сирия постоянно нараства – първо до 250, след това до 500, до 2000 и имаме основание да вярваме, че истинският им брой е двойно по-голям. (На пресконференция през октомври 2017 г. генерал от армията, без да иска, каза, че броят им е 4000.) Конгресът не е разрешавал военни действия в Сирия, нито пък мандатът, даден от ООН, оторизира използването на сила. Въпреки това в изминалите повече от 3 години мисията се превърна в нещо като конвенционална война на земята. САЩ имат повече от дузина бази от Манбидж до Ал Хасаках, 4 летища, а подкрепяни от САЩ сили сега контролират цялата сирийска територия на изток от река Ефрат – район, който е с територията на Хърватия. Четирима американски военни загинаха в Сирия. Но тъй като мисията, наричана от Пентагона „Непоколебима решимост“, е ръководена от Обединеното командване на специалните операции, основните факти са засекретени, а сред тях са разходите за мисията, колко единици участват, къде се намират и броят на ранените, за които се смята, че са доста.

Посочената цел на операцията, която обхващаше и западната част на Ирак, е да се победи „Ислямска държава“ (ИД). По време на управлението на Обама подкрепяната от САЩ коалиция, оглавявана от кюрдите, известна като Сирийски демократични сили, освободи завзети от ИД територии през 2016 г. в голяма степен благодарение на американските въздушни сили, които превзеха позиции на ИД преди кюрдската пехота. До зимата Сирийските демократични сили обградиха основния град на ИД - Ракка, но офанзивата спря, когато Доналд Тръмп дойде на власт. Тръмп, чието семейство има финансови отношения с Турция, се подмазваше на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, който е изключително враждебно настроен към етническите малцинства, особено към кюрдите. В продължение на 3 месеца генералите на Тръмп се опитваха и не успяваха да измислят алтернативен план. Накрая Тръмп тихо продължи стратегията на Обама и увеличи броя на командосите, изпрати конвенционални войски, включително и военноморски сили, и подкрепи Сирийските демократични сили с оръжия и превозни средства. Ракка беше превзета от тях през октомври 2017 г., а ИД спря да съществува като териториална единица.

Днес

американските командоси и военноморски сили са в долината на река Ефрат в Дейр ез Зор,

като подкрепят Сирийските демократични сили в последната им офанзива за малкото парче земя, завладяно от ИД в Сирия. Междувременно режимът на Башар Асад, освободен от това сам да воюва с ИД, е пред разгромяването на останалите сунитски бунтовници в Идлиб. Турция все още е непредсказуема, но някога доста пренаселената карта с бойни полета става все по-разделена само между две коалиции: съюзът Русия - Иран - Асад, който контролира две трети от страната, включително Дамаск, Алепо и Холмс, и подкрепяните от САЩ Сирийски демократични сили, извоювали останалата част, включително и Ракка. Това увеличава вероятността да се договори мир, тъй като кюрдите и президентът Башар Асад никога не са си обявявали война, а САЩ и Русия нямат интерес да воюват помежду си. Двете обявени от американската администрация цели в Сирия са да бъде победена военно ИД и да бъде свален от власт Асад чрез политически преходен период. Първата е почти постигната, но втората изобщо не е на масата за преговори според руснаците, които са в позиция да диктуват какво да се случва в Дамаск. При тази ситуация за Тръмп има смисъл просто да обяви победа срещу ИД и да си тръгне. Има обаче едно „но“ и това е Иран.

Освен Русия, Иран е най-големият поддръжник на режима на Асад от началото на войната. Революционната гвардия и силите „Кудс“ ръководят голям контингент от афганистански и пакистански наемници в Сирия, а свързаната с Иран организация „Хизбула“ воюва рамо до рамо с армията на Асад. По принцип войната между шиитската коалиция и сунитските бунтовници се води на запад от Ефрат, отделно от битките на кюрдите срещу ИД. Имаше обаче изолирани инциденти, при които американските сили свалиха ирански безпилотни самолети или пък бомбардираха шиитски милиции, особено край граничния пункт Ал Танф, на границата с Ирак, където американското Командване на специалните операции има охранителни постове, за да блокират иранския достъп до магистралата между Багдад и Дамаск.

През миналия март Тръмп обяви, че американските военни ще бъдат изтеглени от Сирия „много скоро“. През април, след оставката и признаването за виновен по обвиненията в углавно престъпление на неговия близък съветник по националната сигурност Майкъл Флин и уволнението на неговия заместник Хърбърт Макастър, длъжността зае Джон Болтън – непокаял се архитект на войната в Ирак. По-рано тази година Болтън заяви пред „Фокс нюз“:

„Нашата цел трябва да бъде смяна на режима в Иран“

Месец след като се присъедини към екипа в Белия дом, администрацията на Тръмп се отказа от ядреното споразумение с Иран и отново въведе санкции, за да задуши иранската икономика.

Браян Хук, който е помощник на Болтън по време на администрацията на Буш, сега е „специален представител за Иран“ на Тръмп. Джеймс Джефри, дипломат, бил шарже д’афер по времето на Буш в Багдад, сега е „специален представител за Сирия“. На 6 септември Джефри обяви, че Тръмп се е съгласил американските войски да останат в Сирия за неопределен период. „Не бързаме“, заяви той. На 22 септември личният адвокат на Тръмп - Руди Джулиани, говори за бунта в Иран на среща, проведена в Манхатън. „Не знам кога ще свалим режима там... Може да се случи в следващите няколко дни, месеци, години. Но ще се случи“, каза той. На 24 септември Болтън потвърди пред репортери в Ню Йорк, че американските войски няма да се изтеглят от Сирия, докато не си отидат всички ирански сили, включително и иранските „представители и милиции“, като в това число се включват и въоръжените групировки, както и армията на Асад. Той дори нарече Иран „престъпен режим“ и показа документ на Националния съвет по сигурността, в който страната е посочена като топ приоритет на САЩ в борбата срещу тероризма. На 28 септември държавният секретар на САЩ Майк Помпео нареди да бъде евакуирано американското консулство в Басра, в Далечния юг на Ирак, като се позова на съмнителни твърдения, че то е попаднало под ракетен обстрел от иранските милиции. Кулминацията беше на 25 септември, когато в реч пред Общото събрание на ООН - оттам през 2002 г. и Буш заплаши Саддам - Тръмп заяви по отношение на Иран: „не можем да позволим водещ спонсор на тероризма в света да притежава най-опасните оръжия на планетата“.

Настъпателната реч на Вашингтон може да е с цел да сплаши Иран, а също така и добре изчислен ход, при който непредсказуемият характер на Тръмп да се превърне в стратегическо преимущество. Иранците обаче изглеждат готови да отговорят. На 1 октомври Иран изстреля балистичните ракети в Ирак и удари позиции на ИД в Дейр ез Зор, недалеч от американските военни. Това беше възмездие за терористична атака на иранския военен парад, но след това иранският колега на Болтън Али Шамхани разпространи изявление към САЩ: “Джон Болтън каза, че трябва да ви приемаме сериозно. Шефът на космическите ни сили ви взе сериозно и приземи ракети само на 5 км от вас“. Подобен инцидент може да накара Болтън и другите да го приемат като претекст, за да бъде убеден Тръмп да даде началото на бомбена кампания над иранската военна инфраструктура. Ако Тръмп удари Иран, зоната на военните операции на американските сили в Близкия изток ще обхване четири съседни страни: Сирия, Ирак, Иран и Афганистан. И ще се простира на 3000 км от Дамаск в Кабул (да не говорим за Йемен, Сомалия, Либия и Нигер).

Домакинът ми в базата в Сирия, мил служител на Държавния департамент, ме заведе в столовата, където избрахме меню, в което имаше пица, хамбургери и пържено пиле.

„Няма място за бягство“,

каза той, като се взираше в тв екрана, от който Тръмп произнасяше реч. Взехме си храната за навън и се хранихме в конферентна зала със стени от шперплат, на която висяха бели дъски, американският флаг, сателитна снимка на Ракка с основни инфраструктурни обекти, очертани със зелено. В по-голямата част от разговора ни той се придържаше към официалната линия, запознат с най-новите антиирански настроения.

Настоях да говорим за законността на американската мисия. Част от закона, приет след 11 септември 2001 г.,  осигурява законова база за интервенции в Афганистан, Близкия изток и Северна Африка, което се смята за разширяване на военната мисия. Когато става дума за Сирия обаче, е по-сложно, тъй като ИД все още не съществува през 2001 г. и формално се явява враг на „Ал Кайда“. Администрацията е на мнение, че двете групи имат сравнително еднакви идеологии, а при липсата на нова разпоредба на Конгреса на каква правна база въоръжените сили да се противопоставят на Иран? Домакинът ми казва, че врагът на врага ти е твой приятел, което е объркващо. Иранските шиити, вечен враг на сунитските джихадистки групи, също се борят срещу ИД. Той се усмихна и се отдръпна назад, за да ми покаже, че Америка има няколко цели в Сирия, като първата от тях е поражението на ИД.

Точно до главния вход на базата се запознах с петима войници от Националната гвардия на Мисисипи. Задачата им е да „оглеждат“ пристигащите автомобили за коли бомби и да проверяват самоличността на шофьорите им. Двамата седят един до друг в камуфлажен хамак, оръжията им са в готовност, но не са заредени. Двама сержанти – Джексън и Джоунс, са облечени в еднакви униформи. Друг сержант, представил се като Муньос, и млад наемник пиеха газирана вода, пушеха цигари и плюеха по земята. Отговорникът – белокож висок сержант, чиято табелка с името беше закрита от бронежилетката му, каза, че са в състава на 155-а бригада и за период от 9 месеца участват в операцията „Непоколебима решителност“. Никога не са излизали зад бодливата тел и признават, че им е много скучно. Питам ги как минава времето им.

„През по-голямата част сме в YouTubе“, казва Джексън.

Питам дали им е странно, че са в Сирия.

„Имам чувството, че забравям къде съм“, казва Джоунс. „Може да съм тук или в Кувейт, на учения в Тексас или Мисисипи. Всичко изглежда еднакво и се чувствам по един и същи начин. Същите постройки, същите хора, същите коли, същото оборудване. Само времето е различно“, казва Джаксън.

„Понякога обаче се събуждам сутрин и се сещам „По дяволите, та аз съм в Сирия“, казва Джоунс.